За дълговете и хората

Понякога така се получава, че трупаме тежки дългове към тежки, трудни хора. „Хора без морал, но с ценности“. Хора, които най-вероятно няма да си потърсят раздаденото никога, но ти държиш на всяка цена да им се издължиш, защото иначе все едно влачиш канара на гърба си. Ставаш с нея и лягаш с нея и няма мърдане, няма отърване, няма дишане. Тези хора могат да си позволят да те забравят, защото ти няма да можеш да забравиш тях. Не че на тях им пука, де. Но на теб ти пука и още как!

А когато върнеш дълга си, разбираш, че всъщност нищо не е свършило. Дългът, веднъж натрупан, веднъж върнат, става само по-голям. Но вече не ти тежи. Моралният ти компас неусетно е изгубил фабричните си настройки и е намерил нови посоки, в които да те води. Посоки, в които е и трънливо, и стръмно понякога, но пък друг път, когато най-малко го очакваш, някой те подхваща и те измъква на безопасно място. Е, после може и да те застреля, разбира се, ако ситуацията го изисква, но… „никога няма да е в гръб“. Около тях винаги си в конфликт със съвестта си, понякога и със закони – човешки, морални и божии, – но никога със себе си. Около тях излизаш от клишетата, пренаписваш правилата, преразпределяш граници – свои и чужди. Теглилките в кантара на душата ти се променят.

И започваш да губиш. Губиш неща и хора, от които не ти е стискало да се отърсиш дотогава, или не си имал сили, но внезапно е станало жизнено необходимо. Да разчистиш около себе си! Няма по-голям дълг за връщане към онзи, който ти е показал как става и ти е връчил метлата… или оръжието.

"My Hell" - цитат

 

Езикът на музиката

🎵🎶🎵Музиката е универсален език. На него не можеш да лъжеш. Можеш да опиташ, разбира се, но веднага ще те спипат. Тя е и оръжие. И миризма, по която да разпознаваш своите. И вибрация. Честота, на която се разбираш със себеподобните без необходимостта да си отваряш устата. И, да – с нея трябва да внимаваш. Много трябва да внимаваш какво си пускаш, когато си най-сам и трябва да говориш единствено със себе си.

🎵🎶🎵Какво звучи, когато говорите със себе си? Може би седим на една маса.

Някъде из Северозапада... в град Брегово

Разказвам на мъжа ми за приказката, в която попаднах случайно, непредвидено и съвършено неподготвена.

Средно Общообразователно УчилищеСв. Св. Кирил и Методий,  град Брегово, Видинско! На ръба на България, ама от ония ръбестите ръбове, дето режат злобно и оставят грозни, дълбоки белези. Да ги помниш и проклинаш в три живота напред! Белези, които обичаш и с които се гордееш, защото знаеш какво са ти стрували. Той целият наш Северозапад е такова едно ръждиво острие, такъв един груб ръбест белег, дето нито е да го скриеш, нито е да го показваш, защото никога не си сигурен как да го обясниш на другите!... То и да искаш, не можеш, де. И хората му са едни такива ръбести и сурови, „несгодни като лев опиняк на десен крак“.

Мъжът ми слуша.

Слуша за параклиса в училището, точно срещу входа, в който параклис можеш да запалиш свещ като в църква. Дори е по-лично! Да запалиш свещ в училище е с няколко стъпки по-близо до Бога, мен ако питате. По-свято е някак си!

За пръстта от гроба на хан Кубрат, вградена в стената на един от коридорите, и за пръстена му, на който оригинала се пази в Ермитажа, но копието е тук, в Брегово. И синовете му са тук – пет стълба, на които спокойно да се опреш и днес! И копието с конска опашка. И онова с орела на Аспарух.

За килията на Паисий, в която той все още пише своята „История славяноболгарская“ и се надява да събуди онова, дето от векове спи мъртвешки сън. Кой знае! Може пък Брегово да е новият Атон. Защо не, по дяволите?!...

За часовника от български шевици, изрисувани върху стари турски керемиди, дето ние с мъжа ми не знам защо им викаме „котешки езичета“ и се намират толкова трудно вече. Евтини са като стара хартия, но се намират по-трудно от старо злато.

За коридора на Левски с барелефа му, дето като минеш покрай него, не можеш да не го докоснеш, да не му се обясниш в любов ей така – без думи и без даже да съзнаваш, че го правиш.

За старата австрийска печка на дърва с лъвче на вратичката, същата като оная, край която Ботев пише: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее.“

За ъгълчето, в което има чешма стара, от ситни камъчета, и за стаята, в която Възраждането е намерило пристан в ХХI век.

Вървя по коридорите му, а в главата ми пулсират въпроси: Защо не знам за това? На 30 минути път от вкъщи е, по дяволите!!!... Защо светът не е тук? Защо туристите с модерни фотоапарати с ярки светкавици ги няма? Защо това лице не Северозапада не е най-отпред?...

- И защо нищо не снима, да покажеш на хората? - пита мъжът ми с основание може би.

- Човече, аз просто гледах!

Не ми пука за света. Аз бях там и видях!!! Някой ден може и да снимам, но първият път си беше само мой, само за мен!!! Нека съм егоист! А вие ако искате, елате и вижте!

Хубавото на книгите е...

Знаете ли кое е най-хубавото на книгите? Срещат те с хора. Вярвам, че това е основната им цел, идеята, с която някой някога е хванал в ръка перото, за да напише първата буква с мастило върху... каквото там я е написал. Книгата е едно от оръжията, срещу които не е измислена защита.

Вчера беше чудно! В Горно Пещене на практика пристигнахме не само с библиобуса, но и с цяла малка армия камиони, валяци и асфалтополагащи машини. Чиста случайност, разбира се. Полезното пристигна с приятното, като не е много сигурно кой от двата екипа донесе полезното и кой приятното. Между другото, адски вкусна баница правят дамите от Читалище "Селска пробуда - 1925" - с. Горно Пещене, а кметицата им е жена, от която колегите ѝ могат само да се учат и да ѝ ръкопляскат. Така се прави!

В село Паволче пък, точно под връх Околчица и магичния Врачански балкан, под кръвта на Ботев, пък ни поканиха в новото си читалище. То е в бившата детска градина. Някога там са прохождали деца, сега ще прохождат умове. Надявам се! Вярвам!

Има особено очарование в малките места, в селата, в хората, които ги държат живи. Там няма тълпи, няма препълнени зали. Има обаче един особен блясък в очите, какъвто в очите на задоволения и пренаситен гражданин липсва. Там е много лично и много задължаващо, много удовлетворяващо и болезнено вдъхновяващо. Там те посреща лично кметът, защото просто е един от хората. Там те чакат и посрещат на маса – като роднина, не като гост. Говорят ти на „ти“. Благодарят ти, че си дошъл и си спрял да пиеш едно кафе, вместо ти на тях, че са те поканили, посрещнали и накарали да се почувстваш... ами така, както се чувстваш.

Искаш да знаеш какво е да се бориш за това, в което вярваш?! Ама така, както удавник се бори за глътка въздух!... Просто спри в някое село и питай за читалището! Там ще ти разкажат подробно.

Хайде и една задачка-закачка за пристрастените към етнографията! Откъде идва името на село Паволче? 🙂