Време е!

 ✅Време е онези 30- 40 %, които все още редовно гласуват, да вземат последното си решение, ако все още не са го направили, да отидат до изборните секции и да стискат палци да е възможно най-правилното.

✅Време е и за останалите, дето ги мързи да се вдигнат до урните, щото... (тук сложете каквото ви хрумне оправдание, от "ми то няма за кого" през "исках, ама нямах желание" до "в кухнята ми падна метеорит" – няма такова, което вече да не съм чувала)..., да се подготвят за още 4 години мелодраматично мрънкане във фейса, че ги управляват идиоти и крадци, дето някой друг им ги е натресъл. 

Промоция!!!

 

Линк!!!

Будителите никога няма да омръзнат, защото те не са просто имена от учебниците и всъщност да са в учебниците е било последното, което са искали. Никой от тях не си е представял, че един ден цели поколения ще се потят над делата и творбите му и ще проклинат от душа и сърце въпроса-кошмар за всеки ученик "Какво е искал да каже авторът?". Той Вазов не успява да се справи със същия тоя въпрос по отношение на собствения си роман "Под игото", та ние ли?!...

Напротив! Те са забавни, тъжни, скандални, срамежливи, порочни, добродетелни, страстни, студени, но всички до един - будители. От онази особена порода хора, родени с по-особен цвят искрица, с по-неспокоен и бодлив дух, с повече непримиримост от обичайната доза. Родени да носят промяна, да я търсят и налагат там, където тя е най-необходима. И да будят! Да будят умове и сърца, да показват нови посоки, да увличат, да заклеймяват и да бъдат заклеймявани, да скандализират и вдъхновяват, да пишат история. Да рушат граници и империи.

Наближава 1 ноември - Денят на народните будители. Ако искате да видите човешката страна на будителите, за да се уверите, че май не е толкова трудно, може би "И будителите били хора" и "И будителките били жени" ще ви дадат отговори. Или просто ще ви накарат да се усмихнете, което е много повече, отколкото си мислите. Борбата за усмивките е точно толкова благородна и трудна, колкото борбата за умовете и сърцата. Всъщност е едно и също. Както казваше великият Георги Парцалев, „Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме хората да се смеят на глупости”.

✅В момента двете в комплект струват 20 лева

✅Могат да се закупят и поотделно съответно за 12 и 14 лева.

Рокът е начин на живот и не е за всеки

“...За пореден път в живота ми се случваше нечия музика да предизвика това усещане за чисто физически сблъсък. Първият път беше, когато попаднах на запис от концерта на Гари Мур в Хамърсмит Одеон през 1990-а, където в един феноменален китарен спаринг с Албърт Кинг ги слушах как накараха китарите си да говорят. Започнаха някакво тотално импровизирано соло по време на „ Stormy Monday”, за да направят нещо извънземно. Просто седях на пода в хола у дома и… сигурна съм, че поне пет минути дори не съм дишала, мигала, трепвала. Сблъсък на гиганти!...“

из „МЪЛЧАНИЕТО ПОМЕЖДУ НИ“

Рокът е преди всичко начин на живот и мислене и едва след това музика.

Добре дошли в плейлистата на „МЪЛЧАНИЕТО ПОМЕЖДУ НИ“!

Още докато писах „Мълчанието помежду ни“, идеята беше да е преди всичко музика. Музиката като живот, въпрос и отговор. Музиката като спасение, като начин да стигнеш до другия. Музиката като възпитание, образование, форма на мислене. Да е рок и блус, от време на време джаз, тук-там хард-кор. Абе шум и жици, класа и класика! Любовната история – на втори план! Беше замислено като непродаваема история, която просто... звучи. Ама ЗВУЧИ!!! Дето се вика, за сродни души, за сродни струни!

Едва след като излезе от печат осъзнах, че всъщност съм пресъздала плейлистата, която обичайно пускам вкъщи, когато съм сама със себе си. Сама с онова АЗ, което до преди пет минути е куфяло на DUBIOZA KOLEKTIV или на FIVE FINGER DEATH PUNCH, дърпа струните със Слаш и блъска по барабаните с Джон „Бонзо“ Бонъм. Когато имам среща със седемнайсетгодишното си АЗ. Онова АЗ, което се сби със съученичка заради евтина значка със снимка на Майкъл Джексън. Онова АЗ, което отказа да слуша NIRVANA докато светът не забрави за тях. Онова АЗ, което понякога слуша Бетховен и Бах между Gary Moore и Albert King. И не диша!

Плейлистът за моментите, когато си сипваш водка в най-добрата възможна компания, по-точно своята собствена, а светът е отвън и има право само да подсмърча на прага в очакване да го пуснеш да влезе.

Послушай ме! Не го пускай!!! Копелето само това чака!!!!!!...

"Пермафрост" във Видин

 

Като човек, който вече не помни откога чете, пише и работи с книги, ще ви споделя нещо. Аз Наистина Мразя Да Чета книги, твърде натрапчиво, широко, до степен на агресия рекламирани!!! От ония, заради които не смееш даже да си измиеш ръцете, защото се страхуваш, че ако пуснеш чешмата, и от там ще тръгнат реклами и линкове. Не ги харесвам. Не ги харесвам по презумпция. Може би има нещо общо с нежеланието ми да мисля за себе си като за част от тълпата. Никой не обича да е незабележим, част от масовката – при мен се изразява в тотален отказ да посегна към заглавие, което ми излиза повече от три пъти в рекламите из социалките, докато си изпия капучиното.

Само ще кажа, че „Времеубежище“ на Георги Господинов не съм го чела и няма да го направя, поне докато в библиотеката не изкараме месец, в който някой не е питал за него.

Предвид опита ми със Съдбата, ми беше ясно, че е въпрос на време да се появи изключението. И се появи „Мамник“!

На „Мамник“ попаднах един ден, докато търсех в Storytel с какво да си уплътня времето, докато се въртя из вкъщи, пък и да изпробвам качеството на едни слушалки, купени на доверие от съботния битак. Рекламата му вече беше набрала скорост, мнения чувах и четях по десетина на ден и то в целия възможен диапазон на (не)одобрението. Тоест доста време подминавах упорито, да не кажа на инат. Ще ви се не видят и тенденциите, и трендовете, и теченията! Няма и няма да ви следвам и това си е!

После дойде въпросната събота, в която комбинацията от няколко досадни задължения и необходимостта от нещо, което да ми отвлича вниманието, за да не озверявам срещу невинни хора из фейсбук, направиха идеалната комбинация, за да ме накарат да отстъпя и да потърся епизод първи на сериала.

Имам лош предишен опит с аудиокнигите, дори и само защото слуховата ми памет е като на маймуна-тийнейджър в тежък пубертет за сметка на зрителната. Повтаряй ми нещо до посиняване, ако искаш, няма запомняне просто! Прочета ли го обаче, запечатва се! Е, освен когато избера да не се запечата, нали... Помня неща, които съм чела дори в трети клас. С публицистиката и прочее отраслови книги горе-долу нямам проблем, но художествените текстове ми бяха голям кахър, дето се вика, защото дори най-най-най-любимите ми от тях не успявах да ги заслушам като хората. Не звучат като в главата ми, да му се не види, гласът никога не е този, с който ги чувам, докато ги чета. Затова и наблягах на други жанрове. Досега!

За „Мамник“ се реших на нов опит, дори и само за да видя (чуя) дали Владо Пенев ще преобърне нещата, ще направи малка революция в ума ми, ще препрограмира настройките и въобще дали ще ме грабне. Пък и сюжетът звучеше като да е нещо мое, от ония, дето са ме държали будни по цели нощи.

Е, държа ме будна, дума да няма. То да беше само това, ама ме държа и наежена от ужас. И за да не пропусна нещо, прочетох я и на хартия, когато Издателство Ерове я пуснаха.

Навремето съм виждала стари издания на „Десет малки н€гъpчeта“, на които на заглавната страница имаше напечатано предупреждение към нищо неподозиращия читател: „Да не се чете нощем!!!“ Трябва да върнат тая практика заради книги като „Мамник“, по дяволите! Защо няма предупреждение на корицата, в интрото...?... М? М?!...

А Владо Пенев си заслужава и славата, и мястото. Гласът му сам по себе си разказва истории! За пръв път четецът звучеше в пълен синхрон с оня в главата ми. То в главата ми звучат много гласове, де, и някои от тях са в постоянни скандали помежду си, но това е тема за друг разговор. Както и да е!

После се появи „Пермафрост“ и там вече колебание дали да се слуша или не нямаше, а и на Александър Сано съм му фен още от времето на Среброто и зората на Братя Мангасариян. Но тоя път гледах да слушам по светло, де – за всеки случай, защото на тия години малко ме е срам да обяснявам, че ме е страх нощем да ида до тоалетната и защо. Пак за всеки случай набързо изхвърлих червеите за риболов, които мъжът ми си беше скатал в една кутийка в хладилника. Ако изслушате/прочетете „Пермафрост“, ще разберете. По едно време после минахме с него през един магазин за лов и риболов и при вида на ваничката с тия гадинки напуснах преди да съм си докарала астматичен пристъп.

А едно време си мислех, че с удоволствие бих се разходила до Антарктида. Сняг, лед, пингвини, вода, тишина, чист въздух, почти никакви хора... Най-вече това последното всъщност!... Ми аз... такова... май вече не искам. Не че е имало някакви шансове, но все пак не искам.

И понеже в тоя живот трябва да има баланс и предизвикателства, на 24-и октомври от 17:30 часа „Мамник“ и хората-вълци от „Вълчи разкази“ ще донесат вечния лед и демоните на „Пермафрост“ във Видин и по-конкретно в Регионална библиотека "Михалаки Георгиев" - Видин. Надявам се, поне без червеите. Васил Попов ще ни ги донесе и ще разкаже за тях, за себе си, за етнографията, хидрологията, демоните и хората, ако изобщо има разлика... И не на последно място...

Абе, човече, как спиш нощем с всичко това в главата си?!?!?!...

Време да се загубим

Неделя е! Време да се изгуби човек, за да намери непознато парченце от себе си и да го добави към личния си пъзел – оня, дето цял живот го редим и пак недовършен остава. Защото опознавайки света, опознаваш себе си. И никой не знае кое от двете ще те изненада повече, ще те очарова и разочарова, ще те вдъхновява и смазва, ще те кара да тичаш и да пълзиш. Всичко това, докато дебнеш някоя от местните миризливки да не те „парфюмира“, де.

А на брега на Дунав неделята е още по-вълшебна. Запазила е късче лято, за да може човек и през октомври да пошляпа във водата, а водата се е укротила и изчистила до карибска прозрачност. Да хвърли въдицата няколко пъти, убеден, че няма да хване риба – ей така, за момента, за подписа, за белега. Защото трябва да оставиш белег – не върху дървото, а върху водата и времето. Иначе за какво ти е тая неделя?!...

Само миризливките са си миризливки навсякъде. Понякога са МЪРЗЕЛИВКИ обаче, ако питате хуните.

Pet friendly

 

Напоследък ТЯ е по-често в библиотеката от някои хора, които иначе са с претенции за интелектуалци. Не знам как се казва, не съм и питала. Какво значение има?... Идва с нейния си човек. Отначало го чакаше на главния вход, после започна да се качва с него до третия етаж при нас. Застава, сяда или ляга на прага на отдела и чака. Скоро очаквам да си направи читателска карта и да започне да си взема книги за вкъщи.

Иначе библиотеката отдавна си е pet friendly като се замисли човек. Виждала съм лястовици и врабчета из отделите, гълъби сме спасявали. Гонили са мен, гонила съм тях... Веднъж и едно яре донесоха от съботния битак, дето... Друга вселена е там! Няколко пъти котки живееха по етажите, кучета сме посрещали и връщали при собствениците им... Мишлетата и хлебарките няма да споменавам, за паяците не искам да мисля. На половината прозорци и в момента има гнезда на гълъби, от които щом излети едно поколение, моментално се зарежда за мътене следващото. При тях е като в латино-сериал, ако седне да ги наблюдава човек. Дебнат се, бият се, крадат си гнезда, яйца и первази... Гълъбите са Есмералдите на животинския свят!

Кой е казал, че библиотеките са само за хората?...