Не
искам да ви съсипвам патриотичния порив, но само на мен ли ми се струва, че
днес Шипка отново имаше нужда от своето опълчение? Днес нямаше празник. Просто
едно кресливо ято гарвани пренесе крясъците от парламентарната трибуна на
върха, надявайки се от там да се чуват по-надалеч. Оказаха се по-кресливи дори
от историята, по-гръмогласни от грохота на битките, водени там.
Хвърлих
по едно око на разни репортажи, колкото да се убедя, че няма да има изненади
(ами нямаше!), но реших – с цялото ми преклонение пред онова, което е било там
през 1877-а, – че днес е точно толкова хигиенично, колкото да съзерцавам
контейнер за боклук. Във всеки друг ден – да, но не и днес, на 3 март 2022 г.
И, грях ми на душата, ама си мисля… не заслужаваме нито 3 март, нито 6
септември, нито 22 септември. Не заслужаваме Шипка, Батак, Паисий, Ботев и
Левски и всичко онова, с което уж се гордеем, докато има мързеливи мозъци и
мъртви души, които са готови да тропат ръченица по свирката на разни недоносени
фашисти с патриотарски речник. Защото днес там стана точно това. Днес на Шипка
имаше политическо мерене на мускули. Лоша новина, но… тия, най-гръмогласните,
изгубиха. Изгубиха, свиркайки и крещейки, докато едно дете рецитираше
стихотворение във възхвала на подвига на онези, върху чиито кости стъпваме.
И не, тук не иде реч „за” или „против” Русия, независимо от ВОЙНАТА в Украйна. Русия си има своето място в историята ни – добро или лошо, противоречиво или категорично, има го. Имат го и Украйна, и Финландия, и Турция, и кой ли още не. По-тъпото е, че шепа озверяла тълпа прави място в историята на недоразумения като онзи нацупен шушляк с характерен прякор в леко девалвирала валута в момента. А може би точно него си го заслужаваме. Често пъти лошите уроци са по-запомнящи се от добрите, а този точно е един от най-лошите, които ще имаме.
Днес на Шипка пак имаше битка. Само дето този път май не победи България.
Няма коментари:
Публикуване на коментар