На покрива на Видин

Днес е от онези дни… които си отбелязваш като „денят, в който…”. Денят в който осъзнах как мога да накарам и най-големия скептик да повярва в Северозапада. Във Видин. И да го принудя да се влюби в тоя град, дето все е на изчезване и все не изчезва. Градът на съществуването напук!

Няма нужда да говоря, няма нужда да разказвам истории и легенди, да защитавам като в съдебна зала това място. Достатъчно е само да кача човека на покрива на Общината и… Не, не е това, което би пред(по)ложил Нинко Кирилов – да го бутна отгоре или да го убедя сам да скочи. Не! Нищо толкова по Хемингуей.

Само да го заведа горе и да го оставя да гледа.

И чак след като е поел гледката с всички сетива, може би да му покажа все пак това-онова. Например опънатите като лъскави нишки железопътни релси. Стърчащите над всичко видински кули-близнаци, дето си ги знаем като Високите блокове. Давещите се в зеленина кубета на „Св. Димитър” от едната страна и на „Св. Николай” от другата, а до нея - бялото минаре на джамията на Осман Пазвантоглу, щръкнало като високо вдигнатия пръст на историята. Бухналите корони на дърветата, очертаващи някогашния крепостен ров, а сега – парк „Рова”. Това отсреща е Стамбол-капия – главната порта на някогашния Град на храната, както са наричали Видин по времето на Иван Срацимир. А ей там онова синьото на хоризонта е Сърбия. Пък тук, почти в краката ти, всъщност е румънско – Калафат. Дето се вика, фасът да си хвърлиш, ще падне през държавна граница.

Само за Дунав няма да кажа нищо. Той сам говори за себе си. Говори в цветове и нюанси. Тук-там е кафеникаво-зелен, искрящ от дребни вълнички все едно момиче е разсипало броката си за маникюр, на други места е странно спокоен в сивкаво-синьо, а на трети – тъмен като сърдит стар болярин. Задуха ли „кошавата” и се прихлупи небето откъм сръбско, мостът блесва в бяло на фона на тъмносиньото като току-що изкъпан. А зимата, когато е най-студено… ей тогава разбираш защо е „Тих БЯЛ Дунав”. Бял като мляко става!

Навремето на 15-ия етаж имаше страхотна сладкарница. Страхотна не заради друго, а заради гледката – от върха на Видин, към Видин. Не знам защо и как се реши да бъде затворена, ама след нея усещането винаги е било като за заключените от юдите извори. Сушаво едно такова. Нередно.

И за миг си помечтах да съм ей тука някоя нощ и да гледам, много да гледам! И на теб ти го пожелавам. Защото това ще е „денят, в който…” – със сигурност. Все едно „в който какво”. Със сигурност ще си е струвало.

А ако след цялата тая магия пак не си достатъчно очарован… ей тогава вече твърде вероятно е наистина да те бутна от покрива.