Cee-Roo и неговия поглед за 2020 г.

 2020-а в 3 минути и 53 секунди! Брутално видео! Гледайте със звук!!!

За първи път ти е, а?

Западна Европа: Няма храна в хипермаркетите и се налага да чакаме на опашка. Ужасно е!

Бившите комунистически държави: За първи път, а?...

😁😁😁 

Три черни котки

 

Има и такива дни. Вървиш си, убеден, че точно днес не е време за чудеса и знаци от провидението или както там ви харесва да го наричате. И точно в най-малко чудния момент, на най-малко чудното място нещо в системата се пропуква. Бъг в матрицата! И току през краката ти претичват не една и не две, а тъкмо ТРИ (!!!) черни котки в индианска нишка.

ТРИ, бе!!! Три!

Ей ги, даже ги снимах, докато се чудеха дали за по-сигурна карма да не претичат пред мен още някой път. Може да са усетили, че малко трудно ще ме извадят от коловоза само с едно минаване. Тия дни ми трябва сериозна магия – дума да няма!

Няма начин да не е на късмет.

„На късмет е!”, разправя и мъжът ми, когато му споделям събитието.

То това ясно, ама на какъв късмет, че ми е важно?

Първосигнално си мисля… Дали пък не е свързано с дистанционното обучение на детето? Щото там усещането е като за зациклил ретрограден Меркурий в Сатурнова дупка на петък 13-ти. Така де, то обучението си върви, ама налагането на дисциплина и необходимостта от въздържание от алкохол поне пред децата се оказва трудна работа, непосилна почти. Малко късмет няма да ми е излишен. Той и много няма да е, ама да не бъдем максималисти нали…

Или може пък да е предупреждение по-глобално някакво. 2020-та не беше от най-читавите години в световен мащаб, а щом приключва с три черни котки, направо ми настръхва козинката от мисълта за 2021-а. Викам си… Боже, дано не е дистанционно обучение до края на учебната година! Ще се ваксинирам с каквото кажат, колкото пъти кажат, само да не е това, че психиатриите и без това са претъпкани, а баровете ги затвориха. Добре поне, че магазините за алкохол работят все още, че иначе я втасàхме!

М-не. Не може да е толкова зле. Само три са все пак. Най-много някой метеорит да ни тресне.

На линия в момента...

 

„На линия в момента”

Понякога това пише, точно след зелената точка в чата в месинджър. А дали? Пробвали ли сте някога дали някой наистина… ама наистина е „на линия в момента”. Аз не – признавам си. Страх ме е. Какво следва, ако се окаже, че всъщност никой не е „на линия”? А ти трябва само един. Един-единствен, за да обърне играта и да пренапише правилата на реалността.

В „Тримата мускетари” има един момент, в който Дюма описва Луи ХІІІ:

„И наистина, това беше най-лошата болест на Луи ХІІІ, който много често повикваше някой от придворните си, завеждаше го до прозореца и му казваше: господин еди-кой-си, хайде да поскучаем заедно.”

Не е скука, повярвайте ми! Когато искаш да заведеш някого до прозореца, никога не е от скука. От желание да помълчите е, за да си кажете всъщност всичко. Те – хората – когато мълчат, казват най-много. Пусто, да има кой да чуе!

Не с всеки може да се мълчи. Но има една особена порода хора, с които да мълчиш е привилегия. Понякога идват в живота ти с гръм и мълнии, с опустошителната сила на ураган от 5-а степен. Друг път обаче… всъщност много по-често… дори не усещаш кога и как са се промъкнали – толкова тихо стъпват мръсниците! Не разбираш кога са застанали до теб край тоя скапан прозорец, от който се чудиш дълго ли ще падаш, ако скочиш.

Като в оня стих на Веселин Ханчев…

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за болката, че с теб съм и не съм…

Стоят до теб и мълчат, ако от това имаш нужда. Или говорят. Истината говорят. Винаги истината, дори и с риск да си изпатят от това.

Един съвет, ако позволите! Изстрадан така да се каже. Винаги казвайте истината на хората, които имат нужда да помълчите с тях. Няма да им хареса, разбира се, но ще го оценят. А това е най-важното, дори и ако приключите съвместното мълчание с бой. Истината винаги бива оценена в последствие… а синините изчезват за около седмица. Само казвам!

След тия хора винаги всичко е някак си по-подредено. Или е пълен хаос. Все едно. Но не е същото. Приоритетите никога не са същите. А тъкмо си си мислел, че всичко си подредил или че вече нищо не може да се обърка повече, и се появява един такъв тъпанар, който те хваща за раменете и те изправя пред огледалото. Те тия така правят. Обичат те, когато най не ставаш за обичане. Разбират те, когато сам не намираш общ език със себе си.

Това последното и психотерапевтите май го могат, ама не е същото, доверете ми се!

И може би те е страх от тях, и може би ги мразиш заради нещата, които биха могли да те накарат да мислиш, да правиш, да чувстваш. И искаш да ги разкараш от живота си, за да си върнеш уюта на познатия хаотичен ред… За да не развиваш зависимост от присъствието им, от мълчанието им. Правиш безполезни опити да ги забравиш, а са се впили в ума ти като стара татуировка. Останали са по кожата ти като миризма от цигара. Винаги са някъде наоколо – точно зад ъгъла. Някъде в тъмното, когато се прибираш нощем. Някъде край леглото ти. Някъде по миглите на реалността, докато заспиваш. Поглеждаш настрани и… те са там. Вървят с твоята стъпка. Предлагат ти да си поделите последната цигара или бутилка бира.

Те винаги са „на линия”, за да помълчат с теб, дори и когато си забравил, че са там. То затова и не е толкова зле да го живееш тоя живот, въпреки всичките му курвенски номера, въпреки ретроградния Меркурий и желанието да му шибнеш един в зъбите. И сега… не искам да ви плаша… а и вие най-вероятно вече сте го осъзнали от собствен опит, ама… с годините нещата не стават по-розови. С годините все по-важно става да има някой „на линия” покрай вас. Иронията е, че ви се струва, че все по-малко имате нужда от това.

А сега ако ви кажа, че понякога… много рядко, но все пак се случва… понякога те имат нужда вие да помълчите с тях?... Става ли по-страшно? Изплуват ли лица и имена?...

Ваш ред е! Сега, точно в тоя незапомнен момент от историята човешка… Има ли някой „на линия” да помълчи с вас?...

Ами вие? С кого бихте искали да помълчите? Защото няма начин някой там, може би на една ръка разстояние, на едно съобщение в месинджър разстояние, да няма нужда точно от вашето мълчание, за да се събере за утре.

Колко хубаво, че сме момчета!

Лежим си с хуните пред телевизора и се опитваме да се приспиваме взаимно. По едно време Престолонаследник №1 казва убедено:

- Мамо, ама виж колко хубаво се е получило, че аз и Сашко сме момчета!

- Защо така?

- Ами ако някой от нас беше момиче... или и двамата... тати щеше много да се ядосва.

- Защо пък да се ядосва тати?

- Защото сега като става нощем до тоалетната, настъпва само хубави играчки, а тогава щеше да настъпва само кукли Барби и щеше да се сърди.

😁😁😁

Философия във ІІ клас!!!

Сушени ябълки и още нещо

Сушени ябълки на фурна!

Ухаят толкова сладко! На уют. На дом. На спомени и детство. Което е странно, защото нямам спомен в детството ми някой да е правил сушени ябълки или печени, а щруделът е един от най-омразните ми десерти, конкурирайки се с реванèто за първенство. Но сушените ябълки…

О!...

Ароматът им не присъства в детството ми като съзнателен спомен, но на някакво клетъчно ниво (под)съзнанието ми го свързва именно с детство, с баба, с огън в стара печка, със зима и ранни нощи, с очакване на светли празници…

Миришат на топло. Миришат на настъпваща Коледа. Миришат на спокойствие и жълта светлина. Именно жълта. Не бяла, а жълта – като от огън. Миришат на пижама и дебела завивка. Миришат на селска къща. На котка, заспала край печката. На нещо женствено, нежно, закачливо и мило. На милувка миришат.

Наскоро ги открих и то защото една стара ябълка на село внезапно се събуди и роди плод като за няколко къщи да нахрани. Дебелокори, червенобузи, ароматни, сочни… Като бебешки бузки. Грях да ги оставиш да изгният.

Та обрахме ги и ей го на – суша ябълки.

Аз!

Аз!!!...

Едва ли има по-изненадани от мен самата.

Не ми е за зимнината, ама тоя аромат!...

Шофьорски неволи

В живота на една тираджийска съпруга неизменно идва моментът, в който трябва да „отскочи” до някой съседен или не много съседен град, откъдето да прибере главата на семейството след поредния успешно завършен курс. В моя живот – тоже.

Случва се в зората на корона-кризата, т.е. ранна пролет.

-                      Мило, можеш ли да дойдеш до Лом да ме прибереш? Пътувам натам с един колега, ама той чак утре ще товари и няма да може да ме хвърли до Видин.

Видин – Лом са петдесетина километра, ама аз пък не съм точно пример за талантлив шофьор. Компенсирам обаче с амбиция, така че…

-                      Няма проблем. Къде точно да те търся?

-                      Като стигнеш до града, звънни да те ориентирам! Имаш ли достатъчно нафта?

-                      Ми… на една чертичка е.

Не ми се смейте, де! Аз съм библиотекарка, не професионален шофьор. Като ме питат каква кола карам, обикновено първосигнално отговарям „Сива!”.

-                      Значи ще ти стигне дотук. Ще заредим като ме вземеш.

-                      Абе няма да ми стигне. Трябва ми достатъчно нафта и за да се загубя.

-                      Е, как ще се загубиш в Лом, бе?! Това е тъпо.

О, мило… Не ме познаваш значи. Аз мога!!! Аз МНОГО мога, когато нещо има вариант да се обърка!... Царица съм, дето се вика.

-                      Добре де. Зареди за двайсетина лева и идвай! Тъкмо децата ще разгледат Лом.

-                      Да бе. То пък има какво да гледат баш в Лом!...

Особено пък в девет и половина вечерта през март. Особено пък в Лом!...

Сега… ако сте от този иначе много живописен крайдунавски град, ще ме прощавате, ама аз там съм била само веднъж. В нощта на 24 срещу 25 декември 1994 г. Пристигнах с последния нощен влак, по погрешка. Иначе пътувах за Видин. И беше снежна буря, преспи до коленете…

Както казах, ако има възможност нещо в едно пътуване да се обърка, задължително ще го объркам. Дори не е необходимо да правя усилие – то просто се случва! Брат ми още преди петнайсет години се е зарекъл, че с мен даже и на кафе няма да излиза. Вие си правете изводите!

Инсталирам децата в колата, връчвам им по един таблет – да си траят, щото лесно губя концентрация, минавам през бензиностанцията и се пускам по трасето.

След цяла вечност треперене, взиране, потене и несигурност, под вещото и търпеливо ръководство на навигацията от телефона, някак си стигам до табелата „Лом”. Направо ш`са пръсна от гордост начи!...

Звъня веднага да получа нова точка и да се похваля.

-                      Мило, тука съм.

-                      В Лом ли?

-                      Е, в Лом де!

-                      Ама… сигурна ли си? – пита колебливо.

Направо му чета мислите! Почти е готов да попита нещо от рода на „Ама в ТОЗИ Лом ли?”. Не е като да няма основание.

-                      Спряла съм до табелата, бе! Накъде да хвана сега?

-                      Само направо, докато минеш под един голям надлез. Отбивката е веднага след надлеза. Качваш се по него, минаваш го, после има едно кръгово. Излизаш от първия изход на кръговото, който видиш – там съм. Колегата е спрял до една метална ограда, ще ни видиш.

Значи… Като казваш „първия изход, който видиш”… да знаеш, че не се знае колко и кой точно изход първо ще видя, без значение колко са официалните такива, ама от мен да мине – не го правя на въпрос.

В мен пропълзяват грозни предчувствия, но си мълча. Значи… ако има какво да объркам, ей тука ще е! Просто няма начин да мине без приключенски елемент. Това няма да съм аз!

Стискам зъби и пак потеглям.

И карам.

И карам…

И карам!!!...

След около петнайсетина минути ми се струва, че нещо не е наред.

След още три-четири вече съм сигурна, че нещо не е наред.

Абе тоя Лом колко е голям всъщност?... За двайсет минути дори от Видин ще съм излязла на поне пет километра по Е-79.

Спирам и пак звъня.

-                      Абе, мило, Лом голям град ли е?

-                      Ми не, що?...

-                      Щото май някак си съм излязла от него, а не съм разбрала.

-                      Не думай!

Не избухва в смях сигурно само защото не иска да ми уронва репутацията пред колегата си. Той много държи на репутацията ми!

В свое оправдание ще кажа само, че и баща ми преди години веднъж цяла нощ пътувал в посока Видин, а на сутринта осъмнал пред табела „Тутракан – 10 км”, така че… Да обяснявам ли още?...

-                      Добре де. Не видя ли тъпия надлез? – все още някак си не му се вярва.

-                      Абе, мило, аз целия Лом съм пропуснала, ти за няк`ъв надлез ме питаш!

Усещам истерията в мен как се готви за абордаж. Явно и той го усеща, защото веднага включва търпеливия тон на учител с двайсетгодишна практика в училище за „трудни” деца.

-                      Добре, де. Няма значение. Само спокойно! Върни се обратно откъдето си дошла (Ти майтапиш ли се с мене, бе, човек?! Помня ли аз откъде съм дошла?!...), няма как да го объркаш тоя път. (Айде, бе! Аз не града, не държавата, ами планетата май съм объркала в някакъв момент...) Той си е един май. Качваш се на надлеза, слизаш от него, там има кръгово… В първия изход от кръговото излизаш и съм там. Разбра ли?

-                      Аз и първия път те разбрах, ама…

-                      Не се притеснявай, не бързай – ще се справиш!

Ти ше кажеш!...

Обаче както казвам, аз каръщината я боря с налудничава амбиция, така че… задна, обръщам и тръгвам обратно.

И десет минути по-късно пак съм в Лом… предполагам… ама из тия улици не помня да съм минавала, а като да не видях други възможности… Мамка му! Да не би да съм в друг град?...

Вече не съм чак толкова амбициозна. Затова решавам да направя нещо, което на мъжете по принцип няма да им даде гордостта да направят никога в такава ситуация – да питам за пътя! Виждам някаква стоянка за таксита. Спирам и право при първия.

Някак си устоявам на желанието си да питам дали съм в Лом (нещо ми подсказва, че няма да се приеме добре такъв въпрос) и минавам направо към конкретиката. Така и така, някакъв местен надлез търся… Онзи ме гледа подозрително. А представете си ако го бях питала в кой град се намирам всъщност!… Не съм от тука, бе, бате. Не ти искам оборота, нито бъбрек, не се вълнувай!... Надлез, след него кръгово? Нещо да ти говори?... А, да. Изведнъж погледът му просветва, аз си поемам дъх и получавам точни указания. Надолу по тая улица, после първия завой надясно и по-надолу е надлеза…

Ма ти… такова… сигурен ли си?... Щото аз не помня да съм минавала оттам… Пак започва да гледа подозрително.

Добре бе! Не се вълнувай! Мерси и чаЛ!

Обратен завой на непозволено място… (Учудени има ли? Яд ме е и съм под стрес)… Първия завой надясно и започвам, дето се вика, да се влача по задник по пътя. Тоя път няма да го пропусна тоя проклет надлез.

И… voilá! Ето го! Толкова е голям, че ме хваща срам от мен си. Не знам как съм го пропуснала, но съм сигурна, че преди петнайсетина минути го нямаше тука. Качвам се по него и…

Сини буркани, полицейска сирена да спра… Няма начин да е за друг, щото само аз съм на пътя.

За пръв път ме спира полиция. Свалям стъклото… едно младо и симпатично полицайче ми се представя… И в тоя момент Престолонаследник №1, който се е предозирал с разни неподходящи анимацийки, пита притеснено:

-                      Мамо, сега ще те арестуват ли?

И двамата с полицайчето млъкваме и се споглеждаме все едно току-що сме се изненадали голи един друг.

-                      Няма, бе, маме. Защо да ме арестува!...

-                      Госпожо, знаете ли защо Ви спрях?

-                      Ами...

Нямам винетка, мамка му! Просветва ми внезапно. Май и преглед. Не съм сигурна и за застраховката… Данъците обаче съм си платила.

-                      Не?... – вадя най-невинната си физиономия.

-                      Левият Ви фар не свети.

-                      Моля?

Дори не ми се налага да симулирам изумление. Най-малко пък това съм очаквала.

-                      Може ли да видя документите Ви?

Подавам му цялото тесте – книжка, талон на книжката, талон на колата, талон на другите две коли, които не са в движение от три-четири години, лична карта, дебитна карта, карта за клуб Виваком, снимки на децата, три хербаризирани четирилистни детелинки, няколко визитки… Той не дава вид да е изненадан. Вади това, което му трябва, връща ми останалото, чете, чуди се сигурно дали не съм опасна…

В крайна сметка явно решава да ми гласува доверие (или просто да се отърве от мен преди да съм избухнала в сълзи и да не знае какво да ме прави), връща ми документите и пита:

-                      Накъде пътувате?

-                      Надлеза, кръговото, първата отбивка – изстрелвам.

Опасенията в погледа му се сгъстяват с една идея.

-                      Не сте от Лом, а?

Навремето в Лом имаше лудница. Местните сигурно са свикнали да разпознават симптомите…

-                      Не, от Видин съм. Идвам само да прибера мъжа си. Той ме чака долу.

-                      Добре. След надлеза има бензиностанция. Там можете да си купите крушка за фара и да го оправите. Ще се справите ли?

Е, ако успея и на един надлез да се объркам, ще изненадам вече дори себе си, вѐрвай ми, човече!...

Вземаме си сбогом със симпатягата и тръгвам. Направо се учудих, че не тръгнаха след мен, за да видят дали няма да свърша някоя дивотия.

Сега сигурно ще шокирам някого, но… повече нищо не обърках. Слязох от надлеза, кръговото НЕ го минах напряко, а както си трябва, даже улучих точната отбивка. Е, подминах камиона, та се наложи мъжът ми да звъни да ме пита накъде съм хванала и защо го подминавам, но това не се брои, нали?...

И… да. Фарът се оправи с един добре премерен удар в бронята. Сигурно се беше разместило нещо, когато прегазих островчето на отбивката при Добри дол. А от бензиностанцията си купих винетка.

На излизане от нея мъжът ми ме поглежда и пита:

-                      Искаш ли ти да караш до Видин?

-                      Искаш ли да разгледаш Тутракан утре на разсъмване?...

Списък някакъв...

Една публикация  (или две?) в „социалната мрежа” ме накара да се замисля за нещата, които искам. Не, не онези за здраве и просперитет вкъщи – те са по дефолт, дето се вика. За другите, които понякога дори не осъзнаваш, че искаш. Лични едни, тъпи, нелогични, неизпълними, противоречиви, глупави…

Абе… човешки!

Сигурно всички имаме списък „Нещата, които трябва да свърша преди да навърша еди-колко-си…” и които, разбира се, няма-да-свърша никога, защото…

В моя например фигурира екскурзия до Египет, нова къща и 20 килограма надолу. Това последното става особено невъзможно поради наличието на твърде много шоколад за изяждане в тоя свят и на едни направо божествени бабъл-гофрети в Градската градина на Видин, които децата ми обожават, но винаги остава по нещо за дояждане. С шоколад са, бе! И с ягоди!...

Много по-трудно е със списъка „Нещата, които искам, макар че едва ли…”

Та това са част от нещата, които искам, но едва ли…

ü    Искам да отида във Финландия. Нямам никаква идея защо точно Финландия. Дори за името на столицата ѝ не съм сигурна. Просто знам, че там ще дишам като у дома. Харесва ми да си въобразявам, че е остатъчен ефект от някакъв предишен живот, който съм живяла там и съм била щастлива.

ü    Искам един ден, в който от ранни зори до безбожно късна нощ да слушам музика, легнала по гръб на стената на „Баба Вида”, докато над мен в небето Бог подрежда Вселената. Нямате представа колко красиви и ярки са звездите точно над „Баба Вида”!... (Дали във Финландия си имат „Баба Вида”?..)

ü    Искам телефонът ми да не звъни. Или когато звънне, на дисплея да се изпише име от Оня Свят.

ü    Искам да видя някой в метрото да чете моя книга. Даже май знам точно коя. (Метрото в София, не в Хелзинки, макар че… Да помечтаем на едро! Защо пък не?!)

ü    Искам да видя децата ми как се изнасят от вкъщи, въоръжени като елитни древноримски гладиатори за своята битка с живота. Броните и оръжията аз ще им ги изкова с малко помощ от учители и приятели.

ü    Искам да видя как всяка година влизат обратно вкъщи за Коледа. И са по-високи от мен с по една глава минимум. И са шумни от щастие! И не са сами.

ü    Искам да прегърна приятелките им. (Не „жените им”, а именно „приятелките им”. Има разлика.) И децата им. Моите деца!!!

ü    Искам да можех да познавам свекърва си. Знам, че щях да я обичам! И да видя поне още веднъж свекър си… Не!... Всъщност искам синът им да ги види още веднъж, защото знам, че има нужда. Аз – ако остане време и възможност.

ü    Искам да осъмна.

ü    Искам да науча до съвършенство… руски език. Езикът на любовта! Не, не е френският. Руският е. Не просто език, а музика!

ü    Искам да танцувам (… каза онази, която твърди, че не обича да танцува…)

ü    Искам да отида на футболен мач. И на рок-концерт. И на доброволческа мисия в Ботсвана… или на Марс. Или поне да изкарам една вечер в „Четирите стаи” или в „Стоунса”. Видинчани на 40 и повече години ще се сетят.

ü    Искам да оскубя Доналд Тръмп, да направя „боц” на Ким Чен-ун, да питам папата дали вярва в Бог...

ü    Искам да изхвърля всичко излишно. ВСИЧКО! Материално, думи, хора, чувства, информация, сънища… Да, дори и това, за което си мислите. ВСИЧКО!

ü    Искам да седна на чаша водка с Бог и най-сетне да се помирим. Няма да му искам телефонния номер – не съм Слави Трифонов. Или със Сатаната може би? Все едно. Все с някого ще намерим нещо общо. Ако предпочитат „Джак Даниелс”, ще го преживея, стига да е №7. Бира?... Кафе?...

ü    Искам да забравя какво е да си гневен.

ü    Искам, когато следващия път някой ме попита „Винаги ли си толкова усмихната?”, депресията да не е първото, за което се сещам. Депресията винаги е широко усмихната, но не искам да знам това.

ü    Искам светът да спре. Поне за миг. Да спре дори по-рязко, отколкото заради covid-19. Да си разбие носа в таблото отпред. Да се спъне, ако трябва. Да падне. Да си обели коленете. Да го заболи. Да се разплаче. Да се изплаши.

ü    Искам да разбия системата. Не политическата – в това няма никаква амбиция. Тази на живота искам да разбия!... Или поне да сваля ония дразнещи 20-ина килограма… Поне?...

Видински моменти

Преди две седмици едва не разплаках големия си син. Бях седнала с двамата в Градската градина, на по една кóла на караванката при „Телеграфа”, когато покрай нас мина един просяк. Познава го целия град, не проси от вчера и днес. Понякога му давам по някоя монета, друг път не – зависи в кой ден от месеца ме е хванал най-вече. Този път отказах. Човекът си тръгна.

В следващия половин час бях „най-лошата мама”, „безчувствен човек” и какво ли още не. Опитах се да обясня, че ако не аз, някой друг в парка най-вероятно ще му даде, но…

„А ако никой не му даде? Той няма да има какво да яде днес…”

„Ще му даде.”

„Ама може и да не му даде, ако всички са като тебе.”

И така.

Това – от устата на 7-годишно. Цял следобед ми беше криво. На другия ден го видях пак, докато тичах към една банка, но дори не се замислих дали искам или не – спрях и му дадох единствената монета, която изрових от джоба си – 2 лева, само и само да не съм поне пред себе си „най-лошата мама”.

Днес пак го видях в Градската, край „Телеграфа”. Видях и група десетинагодишни деца с колелета, които ГО ЗАМЕРВАХА С КАМЪНИ!!!

Спокойно, мили ми съграждани, не съм снимала „ангелчетата” ви, които мятаха камъни по един нещастник, кикотеха се и кряскаха. Няма да ви излагам. Децата ви сами го направиха пред доста народ. Не тях – вас бих искала да снимам!

Поразпитайте довечера наследниците си къде са били през деня и дали случайно не са хвърляли камъни по един нещастен клошар! Надявам се… Всъщност много искам да вярвам, че не сте ги възпитавали така и че е било моментна проява на характерната за децата неосъзната жестокост. Много искам, но не вярвам. Защото в крайна сметка децата са наша проекция.

И не, дори и да им е казал нещо грубо (в което се съмнявам, доколкото аз самата го познавам), това не ги оправдава. Защото утре ще чуят много по-груби неща, но ще е от по-силни от тях и мятането на камъни няма да е опция. Тогава как ще реагират? Научили ли сте ги?

Научили ли сте ги на състрадание, но към по-слабия, нещастния и беззащитния, а не към онзи, който на камъка ще отвърне с юмрук в зъбите? Научили ли сте ги, че само „най-лошата мама” би отказала да даде пари за хляб на просяк? Всъщност не е въпросът в даването, а в състраданието. Пък ако щете, дайте – ваша воля.

И утре, когато пак тръгнете да размахвате пръст в социалните мрежи заради поредната неуредица, да търсите отговорност от този и онзи, замислете се дали пък не сме/сте си заслужили неуредиците! И дали децата ни/ви няма да си заслужат дори още по-големи! Защото отговорността не е само на другите, а и наша. Всъщност преди всичко наша, колкото и тази мисъл да е непоносима за мнозина.

А сега спокойно продължете да се възмущавате заради неокосената трева в квартала, нескопосаника, паркирал на мястото за инвалиди, комарите и цвета на небето! То си е важно. По-важно от един клошар и децата ви, които го замерят с камъни!

Следващия път ще ги снимам, ако не вярвате.