Време е за Дунав

След екстремното спускане надолу в началото на годината, семейната ни лодка отново е в спокойни води, преносно и буквално. Телата са излекувани, благодарение на Детска хирургия - Пирогов, на които никога няма да успеем да благодарим достатъчно. Ред е на Дунава да си свърши работата. Реката, която поправя повредена карма и лекува душú.

Плаж, макар и леко чакълест, тук-там с по някое бодливо „дяволче“ или бабин зъб за разкош, които да те ухапят по петата, и които не са непременно нещо лошо. Шиацу масажът и акупунктурата отдавна са се доказали като полезни за кръвообръщението, макар че точно от тези всички наоколо пристъпваме като пияни чапли. Жега е, от която се изпотяваш и на места, дето не си подозирал, че могат да се изпотят. За противодействие най-доброто, с което разполагаш, е ледено студена вода, с която трябва обаче да се внимава по причини, известни на всеки, правил грешката да прекали с нея, когато е прегрял. Време  е за набръчкани пръсти и мокри мигли.

И с Дунав, разбира се. С него внимаваш, пред него се доказваш. Неговите сълзи бършеш по кожата си, за да се пречистиш, но той твоите няма да обърше – ще ги погълне без да ги усети! Не разчитай, че ще бъдеш приютен! Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е че ще бъдеш предизвикан.

Отсреща комшиите румънци от Четате също грабят с пълни шепи прохлада и житейска философия. Може и да сме от двете страни на държавната граница, но заразата е една и съща и тя е по-прилепчива от чума. Надеждата е една и съща. Онези, малките човешки неща са едни и същи. Пускаме по Дунав всичко лошо, всички страхове и тревоги, и попълваме запасите от меланин и летни спомени, от драскотини по кожата и по ума, от всякакви причини да се върнем тук отново или изобщо да не тръгваме.

Както винаги, има забрана за къпане. Както винаги, никой не я спазва. Има правила за спазване, има и такива за нарушаване. Връзката между Дунав и неговите хора не подлежи на контрол, ако не броим контрола, който самият Дунав налага. Реката е тиха и кротка, но не укротена. Вече не вие за жертви, но все така не спи спокойно. Никога не заспива! Тя е митичен звяр, който никога не спира да дебне невнимателните, твърде самоуверените да ги дръпне за петите, за да напомни кой стои на върха на йерархията. Дунав е живота, пред който можеш само да паднеш на коляно, без да разбираш.

На среща с нова история

Когато започваш да пишеш нова история, е като среща с ново гадже. Надеждите и очакванията са големи, но истината е, че нямаш представа какво да очакваш, и дразнещо често нищо не се получава. Хубавото на историите е, че можеш да излезеш на среща със следващата, докато все още „движиш“ поне още пет, а някъде на заден план изчакват своя момент поне още двайсет и пет в различни фази на изоставеност. И никой не ревнува, не прави сцени, не ти крещи...

Грешка! Понякога ми крещят, но досега нито една не ме е зарязала обидена, освен една, за която се оказа, че се налага да познавам тънкостите на спешната медицина и на първия учебник се отказах. Търпеливи са, безкрайно по-търпеливи от хората.

Та спъна се в мен поредната идея – досадна, настоятелна, направо нагла – и мисля да ѝ дам шанс, пък да видим. Аз на хората може и да не обичам да давам втори шанс (понякога и първи не ми се дава), защото виждам как ги пилеят през пръсти и зъби, но на една добра история – винаги, колкото са ѝ необходими, за да се получи. Ако стане – стане. Ако не, остава в архива, пък някой внук, правнук току виж я открил и довършил. Дето се вика, няма зор.

Така де, чувала съм, че понякога издателите дават зор, а редакторите може и на бой да ти налетят заради един абзац, но засега не ми се е случвало. Дай боже на всеки писател да му дават зор издатели, но засега това е положението! С трима издатели съм работила, но за разлика от историите в главата ми, нито един все още не ми е крещял и не е направил опит да ме удуши например, а съм сигурна, че съм им давала поводи.

И така, начало... поредно! Фолклорът и реалността си подават ръка, за да прекроят света!

Ей тъй кат` стани-и-и...

Eй тъй кат` стани-и-и…! Както каза и една позната, малко като навремето в училище се получи – „Имам гадже, но той още не знае!“ Е, разбра. И рече, че не е вярно, мръсната гад! 😂😂😂

Книжните инфлуенсъри - ренесанс в света на литературата

С ВикторияАлександър Топалски си поговорихме тази седмица в ефира на БНР - Радио Видин за хората на книгите и за онези, които направиха четенето отново модерно – книжните инфлуенсъри. Задочно – и с любимия ми книжен инфлуенсър Симона Панова, с която (ама разбира се!) пак книгите ни събраха.

Да говоря и мисля за книги ми доставя удоволствие и ежедневно получавам потвърждение, че извън семейството, единствено общувайки с хората на книгите, не усещам, че губя време и не хабя енергия. Не че и сред тях не можеш да попаднеш на някого, когото ти се иска да удавиш в капка вода, но някак си винаги намирате и общ език, на който да изгладите различията. Все ще се намери книга или автор, които и двамата да харесвате и които да станат лулата на мира помежду ви.

С хората на книгите и разговорите са други, и мълчанието е друго, приятелствата и враждите – също. Храната и питиетата имат друг вкус, въздухът е различен, ако щете. Удовлетворението е друго. С тях не можеш да убиваш време – с тях го изпълваш със смисъл, дори когато просто си мълчите на по питие. Така де, предполагам – не ми се е случвало да мълчим на маса, когато сме се събрали книжни плъхове и не знам дали е възможно. Чувала съм истории за Христо Фотев, който в последните си години бил много пестелив на думи, но дори тогава си е струвало да седнеш в компанията му. Такива като него и без думи си остават велики.

Правя инцидентни опити да се поомешам от време на време и с други, с които за книги не се говори, колкото да се убедя отново, че поради някаква причина не се намираме. Правя опити и с хора, с които би трябвало да имам по-особена връзка, защото се познаваме от детството, от училище например… Ами какво да ви кажа… Човек очаква израстване някакво, но установяваш, че израстването често е основно в посока от подрастващи тъпаци към застаряващи тъпаци, като не изключвам и себе си от тази бройка. Ако някой има самочувствието да вярва, че не се отнася за него поне в известна степен, значи се отнася за него в най-пълна степен. Неприятно, нали?

И преди съм казвала, че мръсната малка тайна на човечеството е, че никой никога не пораства. Или ако трябва да цитирам Атанас Далчев, „животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех“. Номерът е да не е чак пък провал и тук не говоря само за материалното измерение, даже хич никак. А книгите са начинът да направим неуспехът по-малко болезнен.

Може и в мен да е проблемът. Може наистина да съм некомуникативен дразнещ особняк. Не знам, но и не ми е сериозна грижа, дори ми е от полза. Книгите са броня, която все още никое оръжие не е успяло да пробие и която не мисля някога да сваля. Те не те изоставят и рядко те разочароват. Повечето и не лъжат. И порастват. Ако не ми вярвате, пробвайте да прочетете някоя класика, която за последно сте отваряли преди години! За разлика от хората, книгите наистина порастват и имат привилегията да не са провал.

Вие сериозно ли?!...

Не че бих се вдигнала на София Прайд утре (по чисто логистични причини, а и поради вродения ми мързел, да не говорим за неприязънта ми към големи маси народ на едно място), но като видях програмата на контра-шествието, дето трябвало да бъде в защита на „традиционното семейство“, признавам си, реакцията ми беше „Вие това сериозно ли го мислите?!... Имам предвид… мислите, нали?...“.

Сега аз може и да съм разбрала грешно сигналите, но нали идеята е да привличате съмишленици? Да обясните на младите, че това е то, дето им трябва – традиционно семейство, каквото и да значи то (че то тук ако тръгнем да уточняваме, ще стане мътна и кървава).

Ама… извинете?!... Проповед?! Молитва?!?! Песнопение?!?!?!...

WTF, дето се вика?!... Ще привличате за кауза хора, евентуално млади, щото нали старите вече са направили каквото са могли по въпроса за опропастяването на традиции и семейства… Та ще ги привличате с песнопения и свещенически речи?!... Не съм учила реклама и маркетинг, ама човешки и дори приятелски ви казвам: Тоя, дето ви е замислил програмката, трябва да го оваляте в катран и пера, понеже идеята е по-тъпа от тази да палиш цигара до спукана газова тръба.

Ма вие си знаете, де.