Не сме възрастни още

 

Това лято Престолонаследник №1 официално разшири границите на личното си пространство, получавайки правото да излиза сам из квартала. С някои условия, разбира се, всъщност две основни: Никога без телефон!!! Зареден, с включен звук. И никога не пресича основни пътни артерии! Не че и из квартала си нямаме „изтезатели“, както им викаше една наша баба…

Естествено свободата е по-сладка от шоколадова торта, което значи, че на практика по цял ден го няма вкъщи. Престолонаследник №2 е на другия полюс – ако можеше, не би си показвал дни наред носа и на терасата. Мой човек отвсякъде!

Естествено, новопридобитата свобода на Престолонаследник №1 иска чести корекции на границите, ремонти на оградата така да се каже, за да си живеем в мир и сговор, ако не постоянно, то поне през по-голямата част от времето. Демек той няма никакво чувство за ориентация в понятия като „след малко“ и „не закъснявай“, което налага в крайна сметка почти всяка вечер на мръкване да му звъня, за да му напомня, че поне нощем засега трябва да си е вкъщи.

И стигаме до следния разговор!

Минава 21:30, почти е тъмно. Него още го няма. Изчакала съм достатъчно и от уважение, и по задължение, решавам, че е време да иззема функциите на по-отговорния от двама ни и звъня. Той вдига и аз започвам:

-                      Къде си?

-                      Тука.

-                      Къде тука?

-                      Ми тука…

-                      Няма ли да се прибираш вече?

-                      Може ли ОЩЕ МАЛКО?

-                      Как още малко, бе, маме? Видя ли, че е тъмно?

Може пък да е пропуснал, де да знам през два блока от нас дали още не е обяд например…

-                      И какво от това?... – въздъхва той с досада.

-                      Какво от това? Ми например, че по това време дори възрастните хора не се мотаят по улиците без причина и са си по домовете вече. Вие с приятелите ти защо още сте навън по тъмно? – пробвам с необорим аргумент.

-                      СИГУРНО ЗАЩОТО ОЩЕ НЕ СМЕ ВЪЗРАСТНИ… - излиза ми той с още по-необорим.

Абе, ей, момченцееее!...

Прибра се, де.

Сега седя вече трети ден и си мисля… Той „стара“ ли ме нарече?!?!?!...

А снощи се прибра преди да съм му звъннала.

Let the sunshine in!!!

В понеделник, на 12 юни при катастрофа с мотор е загинал Трийт Уилямс. На 71 години. Шофьорът на насрещно движеща се кола не го видял и го помел.

Израснахме с неговия Джордж Бъргър. Пеехме “Let the sunshine in” с него, крещяхме против войната и агресията с неговите хипита, танцувахме като валкирии на последните кадри от „Коса“. Беше странно усещане – за бунт и свобода, за разбиване на системи и бариери, за пречистване, за неудържимост. За събуждане. Събуждане от кома, в която някой друг ни е вкарал. Някой, който се надяваше ние да печелим неговите войни, да мразим вместо него.

„Коса“ беше революция – нищо по-малко. Най-опустошителния антивоенен манифест на цял един нов свят! Беше счупване на рамки и окови. Беше заявка, че светът се е променил. Родило се е поколение, което отказва да мрази, да воюва, да умира напразно. А Трийт Уилямс и неговият Бъргър се превърнаха в символ на новото, непокорното, волното, цветното, на мирното, но и безкомпромисно ново поколение. Безкомпромисно в отказа си да разпространява отрова и мрак. Безкомпромисно в желанието си самó да избира приятелите и враговете си, каузите си, битките си, бъдещето си.

Трийт Уилямс с ролята си в „Коса“ ни научи за какво си струва да отрежем косата си! Може би сега повече от всякога е наложително да го гледаме отново и отново, до прималяване, до татуиране, но промяна на ДНК-то. До проумяване!!!

LET THE SUNSHINE IN!!!!

Вече съм професионалист

 

Когато преди около месец се похвалих на Ивайло Атанасов Миланов, че съм започнала шофьорски курс за категория С, той съвсем откровено, дружески и много деликатно ме посъветва:

- Абе, по-добре си трай! Да не всяваме паника отсега.

Така де! Войни, земетресения, глобално затопляне... Хората си имат достатъчно други причини да сънуват кошмари, налЕ!

И това е човек, който никога не ме е виждал как карам, не имал съмнителната чест да се намира в превозно средство, управлявано от мен!.... Между другото, на сръбски глаголът „карам“ е върло неприличен и няма нищо общо с шофирането. Само казвам, понеже сега ми дойде на ум! Не го употребявайте на запад от Връшка чука!

Оценявам откровеността, разбира се. Ивайло все пак е професионален военен, със сигурност вдява от психология на тълпата, масова паника, безредици, бедствия и аварии, военни конфликти с локален интензитет или както там ги наричат... Та мълчах си. Досега! Време е обаче да всея малко паника, защото днес, навръх Спасовден и професионален празник на шофьорите, си взех практическия изпит за категория С!!! Дето се вика, до този момент инструкторът ми пазеше света от мен, настъпи време светът да започне да се пази сам.

Сега! Стара студентска максима е, че изпит се взема, ако ти го дадат, но днес един смел човек прецени, че мога да седна зад волана на камион без да съм заплаха за обществото, природата и вселената. Още го осмислям и се чудя дали да не се паникьосам преди всички. Не че досега не бях, де... Аз по принцип съм си природно паникьосана, когато подкарам нещо по-мощно от маратонки. Седна ли на шофьорското място, независимо дали на колело или на круизен лайнер (да, знам, че лайнерите нямат шофьорско място, по дяволите!), рязко губя усет за габарити, пространство и време. И ме изпълва неистова злоба към колоездачи и пешеходци. Друга тема! Ще я развия по-подробно догодина, когато/ако (дай Боже) взема С+Е.

Кой го беше казал? Като се знам какъв съм инженер, ме е страх да ида на доктор. Нещо подобно съм аз като шофьор и това едва ли някой някога ще промени, независимо от авторитета, уменията и количеството нерви, които ще похаби в мое име. Но за курса говорехме!

За любител някак ме изтърваха и взех книжка през 2015-а. Чудо на чудесата, пробив в системата, бъг в матрицата – все едно! Като си вземах книжката от КАТ топла-топла, даже питах жената зад гишето: „Ама... такова... Сигурна ли сте?!...“ Мисълта ми е... Абе вие не виждате ли бедствието, което връхлита и без това изстрадалия Български Северозапад в частност и света като цяло?!...

Същия въпрос съм го задавала и на акушерката в родилното, която ми връчи Престолонаследник №1, убедена, че знам какво да го правя. За протокола: десет години по-късно все още не съм сигурна, че знам какво да го правя, а междувременно се появи и Престолонаследник №2 и нещата съвсем минаха на автопилот.

Както и да е! Тази година не без чужда намеса (разбирайте на мъжа ми – тираджия от години, който май само боклукчийски камион и космическа совалка не е карал все още) си повярвах достатъчно, за да реша да ъпгрейдна себе си до нещо като професионален шофьор. Не се хилете твърде шумно, моля, за да не се върна с тризъбец! Освен малко неориентирана, аз съм изключително злопаметна и последователно отмъстителна. Имайте го предвид! Съответно взех да се озъртам на осем за достатъчно търпелив инструктор с нервна система, близка до медицинско чудо, който да издържи на напрежението. Вярвам, попаднах на най-правилните от правилните!!! Така де, доказва го фактът, че пиша в момента. Мисълта ми е... жива съм, никой не ме е осъдил за тормоз, не ме е набил, прегазил с камиона, убил и заровил в някоя канавка, никой не е в травматологията или в психодиспансера на силни успокоителни...

Така попаднах в Шофьорски курсове Зелена светлина - Видин. Явно са имали лош ден, за което почти нямам вина, те – съвсем пък никаква. Разбира се, мъжът ми беше първия (и единствен), който прегърна идеята и малко насила, но повярва в мен, ако не броим инструктора, който просто нямаше избор.

Цитирам:

- Мило, ти иначе караш много добре... освен когато караш като идиот.

Това – мъжът ми, не инструкторът! Ако не друго, последният не ме нарича „мило“ – не би било особено професионално.

Аз лично си нямах и продължавам да си нямам грам доверие. Според домашния ми гуру това всъщност е добре – докато си нямам доверие, ще съм внимателен шофьор. Когато си повярваш твърде много, се шибваш с 200 км/ч в някой стълб на булевард „Панония“ във Видин или размазваш някой почти невинен нещастник на Е-79, или из вечните ремонти на А-2 в Германия – да му теглиш греховете, че твоите не ти стигат. Може и в Румъния, някъде из Карпатите – била съм веднъж там, камара треперене му ударих, а дори не карах аз. Из ония места единствения безсмъртен си остава Дракула, колкото и влашка кръв да тече във вените ти, а в моите няма и капка. Грешката си е грешка навсякъде, но на пътя цената ѝ рязко скача. Смъртта си е смърт. Майната им на ламарините и пластмасите!

- Ти мислиш ли, че ще стенеш добър шофьор? (професионалистът, т.е. мъжът ми, някъде след третия ми практически урок, когато вероятно вече осъзнава в какво се е забъркал, но е късно за отстъпление).

- Не, разбира се. (аз, по-уверена отвсякога)

Никога няма да съм добър шофьор, просто защото не мога да си го позволя. Не искам да си вярвам, не искам да вярвам и на другите. Това ще спаси някакви хора, ще спаси и мен евентуално! Абе като цяло по-добра стратегия е от „Всичко мога, всичко знам“.

Но да се върнем на курса!

- Другата седмица те пускаме за изпит! (инструкторът ми тия дни)

А аз си мисля: „Боже! Трябват ми успокоителни! Силни успокоителни!...“

Ама нали беше... такова... когато съм готова?... То вярно, че аз готова няма да се почувствам и след две прераждания, ама все пак... Очевидно вярва в мен повече, отколкото аз, а не е като да не си вярвам достатъчно, за да се пробвам например в „Стани богат“ преди години.

Смразяващи думи за читанка като мен, която иначе е свикнала да се явява на всякакви изпити, включително без да знам по какво са. Последния такъв го взех с „мн. добър 5“ след тридневен рокерски събор на Къпиновския манастир. „Психология на читателите“, ако не се лъжа. Нищо общо с днешната ситуация обаче! Така де, тъпата психология не убива. Няма да те разплеска като палачинка на асфалта с 40 тона и с 90 км/ч. По този повод...

Но сега ми е паднало! Предполагам, че дължа малко извинения и далеч повече благодарности!!! Все неща, които смятам, че по принцип дължа на хората, дето по някакъв начин допринасят за по-съвършеното ми АЗ, независимо дали ще ме научат да разпознавам ренесансова живопис, китайски порцелан, що е то УДК (само за библиотекари, не се тормозете излишно!) или как да превключвам плавно от бавни на бързи скорости „IVECO”, без да прекалявам със съединителя и спирачката. Повярвайте ми, със съединителя трябва да сте нежни като любовници! Със спирачката – дори повече.

Дължа извинение за влудяващото дрънкане – моя запазена марка, когато съм под пара, а аз съм под пара кажи-речи 24/7! За тъпите грешки, които дори аз си виждах и ми идваше да си набия шамарите, щото тия неща ги знам, но мозъкът ми блокира при над 30 км/ч, когато съм зад волана. А още колко много не видях, мога само да гадая. Грешки с огледалата, знаците, съединителя, тротоарите, паркинга, шибаните десни завои (пък и левите, да им се не види!), шахтите, асфалтовите кръпки, дупките (има една, дето си ми е нещо като чекпойнт – нямам пропуск нито с камиона, нито с колата), клоните, пешеходците, тротинетките (дявол ги взел и отнесъл!!!), колоездачите... Ах, колоездачите! Убедена съм, че в шофьорския ад има отделен кръг за тях... и въобще...

За похабените нерви, които никой никога няма да му върне на инструктора ми, ама пък да не си е избирал тая професия в крайна сметка! Че даже имам амбицията още да му похабя догодина, когато дойде време за С+Е. Защото ще се върна, да му се не види! Ще затворя кръга!!! Обещала съм си го, стига да не умра междувременно. А и да умра, ще вампирясам и пак ще го изкарам проклетото С+Е!!! Помнете ми думата!

За всички случаи, в които съм карала инструктора ми да се съмнява в избора си на професия и се е чудил наум „Защо на мен, Господи?!?!?!...“.

За случаите, в които му се е искало да запали цяла кутия цигари наведнъж, да се напие до припадък, да заложи на модерната химия и въобще да изчезне от реалността, само и само да ме изтрае... или да подпали ритуално камиона... или мен...

За моментите, в които е скачал върху спирачките вместо мен...

За моментите, в които е спасявал някакви хора от невежеството ми... пък и мен от тяхното. Имате ли представа колко камикадзета щъкат като свободни електрони по улиците?!...

За моментите, когато се е питал дали камионът ще оцелее и днес в ръцете на тази неориентирана гъска...

За моментите, в които си е мислил „Слава Богу, приключи за днес!“...

За моментите, в които му се е искало да ме изрита от кабината – в движение или не...

Но още повече за моментите, когато ме уверяваше, че се справям добре. Даже може би най-вече за тях всъщност!...

Абе въобще... признателна съм. И БЛАГОДАРЯ! До догодина!!!

Да не кажете, че не съм дала време за размисъл и емиграция!

Политика, майка!...

 

Винаги съм смятала предизборните кампании за голяма забава, даже в един момент си мислех, че би било яко, ако са по-начесто, ама правилно са го казали хората – внимавай какво си пожелаваш!

Не знам как е по другите телевизии, но тия дни, случайно или не, докато сърфирам из каналите, няколко пъти попадам на Българска национална телевизия. БНТ . И да ви кажа, имам чувството, че тайно са започнали да провеждат някакъв чудовищен експеримент със собствените си водещи. На кой колко ще му издържат нервите преди да се пропие или да посегне към по-сериозни удоволствия… или към молбата за напускане по време на ефир…

Преди три-четири дни в „Референдум” - Расате, Славчев от МИР и Чикагото! Класна подборка - дума да няма!

Няма да кажа „цирк”, щото циркът по принцип е едно безкрайно красиво изкуство. И комедия не беше, макар да припадна от смях цялата държава. По някое време очаквах Добрина Чешмеджиева да извади блистер конски успокоителни например и да глътне шепа от тях с половин бутилка водка да кажем. Устиска! Жестока школовка просто!

Снощи в „Панорама” – дежа вю. Същите тия тримата, плюс още някакъв за цвят, ама от същата порода.

Расате: РУСКИ ЧЕХЪЛ!!! (в продължение на един час към Славчев)

Чикагото, бивш пандизчия (с огромно извинение към хората по затворите) и настояща изтрещялка, живееща и дишаща с конспиративните теории за света и вселената: „… ние от Божественото семейство, партията Истината и само истината… сатанизъм… заговор… Да върнем галактиката на българите!..."

Опа! Грешка. Това последното беше от репертоара на Волен някога. А си мислехте, че той е измърдал, нали?... Ама на фона на тия...

Още един час крясъци „руски чехъл”, конспирации, кой как се казвал, кой е по-по-най-българин…

Бойко Василев закри предаването леко изцъклен, тоест малко повече от обичайното, и бях сигурна, че още по време на финалните надписи ще надигне другата половина от бутилката водка, останала от Чешмеджиева оня ден.

Днес „Нека говорят” и Мая Костадинова. И-и-и… Познахте! Пак Чикагото, бре! Тоя път даже въоръжен с книга на видния конспиратор Ян ван Хелсинг, която, по мои наблюдения, за него беше по-истинно писание от Библията. Лошо няма, всеки има право да си избира приятелите, ама…

Мая приключи „интервюто” усмихната, но пред нея има чаша и НЕ съм сигурна, че онова вътре е вода! Аз на нейно място поне щях да искам нещо по-твърдо. Много по-твърдо!!! Поне 40 градуса и нагоре, ако е възможно.

Вижте сега! Аз разбирам. Изборният кодекс си е ОБРАЛ ЛАЙКАТА отвсякъде, че и по-зле ще става, щото всеки некадърник, който се докопа до малко власт, първо там си напъхва мръсните пръстенца, превръщайки националните телевизии в сцена на театър на абсурда, но… Стига, бе! Все трябва да има някакъв критичен хигиенен минимум, да го Ева! То демокрация, демокрация, ама… и на демокрацията вече ѝ идва да си прегризе вените по дължина от тия недоразумения.

И това, само по телевизията-майка, дето уж има някакъв подбор. Направо не смея да пипна дистанционното да видя по другите телевизии-роднини какво се разиграва!

Съботна традиция

 

Тази събота по изключение съботният битак мина без да ме слуша цяла Видинска област как повтарям съскайки, а от време на време и крещейки (умерено за възможностите ми, щото ме е срам): „Не пипай нищо! Не пипай!... Недей!... Да не си посмял да пипнеш!... Изправи се! Не пипай!...” И т.н. Не че хуните внезапно са усвоили доброто поведение сред хора – просто нямам глас. Някакъв тъп вирус ме е стиснал за гърлото и най-доброто, което мога да изкарам от себе си, е нещо средно между писукане и ръмжене.

Но това не пречи на семейния детектор за странни предмети. Поредният – на вашето внимание! По левче бройката, два броя! Плюс свещник-тиква, плюс стиропорена надгробна плоча с тиква, плюс декоративна глинена книга-ковчег. Може да е началото на март, но Хелоуин винаги чука на вратата.

Възможно е и да сме шокирали някого, ако е чул Престолонаследник №2 да обяснява с блеснал от щастие поглед, че си е намерил „страхотно гробище”, но не ми дреме особено. По-добре цял ден игра със стиропорена надгробна плоча, пластмасов скелет-ключодържател и глинена книга-ковчег, отколкото да се зомбира на глупавите телефони и таблети. Щом аз на 46 се радвам така на две чаши-черепи, представете си за малките що за кеф е!