Едно време, докато следвах във Велико Търново, избягвах да споменавам от кой край съм, защото неизбежно се стигаше до момент, в който някой, ако трябваше да ме спомене, викаше „абе оная влаинката“. Иначе казано, иди обяснявай, че нямаш сестра и че във Видин се намират и такива, които не шпрехат влашки. И не умеят да плуват. Еле я, ако мога да цитирам бабата от оня стар виц.
По някое време обаче ми светна, че като кажа, че съм от Северозапада, хората почват да гледат по-така. Впечатляват се един вид, да не кажа, че започват да се притесняват донякъде. Все едно очакват ей сега да вкарам половинка люта ракия на две-три юнашки глътки, да се сбия с двама-трима брадати космати рокери, след което да почерпя цялата кръчма, докато нижа огърлица от зъбите на същите тия рокери. Хората, за които Северозападът е само понятие, си мислят, че тук сме ня’кви пълни ретарди и най-голямата ни грижа след тази кога да се напием, е кого да пребием за закуска. Пардон! Да го „прекинеме“.
Помислих, помислих, пък реших да не развалям магията. И започнах не чак да си измислям, ами да разказвам истории. Добре де, от време навреме и си измислям, ама ако сте от потърпевшите, се радвайте, че поне не споменавам имена! За Северозапада и без друго няма особен смисъл да си измисляш, щото истината винаги е по-шашава. А ако все пак почнеш да си измисляш, то е за да тушираш малко нещата. Иначе никой няма да ти повярва. А аз не стига че съм от Северозапада, ами съм и от Видин.
Нали знаете онова място, в което казват, че детството се брои за военна служба, Дунав не тече накъдето трябва, слънцето не изгрява и залязва накъдето трябва, а комарите са с размерите на добре охранени яребици. Градът, за който легендата твърди, че до момента е единствения, в който навремето е регистрирано ПТП между автобус и… кораб. (Не си правете труда – Гугъл нищо не знае по въпроса, вече съм проверила!) Градът, преживял десетки наводнения, като след онова от март 1942 г. дори има предложение да бъде преместен. Е, не го преместили. Вместо това, по стара местна традиция всяка година след неизменната забрана за къпане в реката, градският плаж почернява от народ. Тук забраните са възприемани като предизвикателство, ако още не сте го разбрали.
А, да. През 2018-а имаше една идея да се отцепим от България и да пробваме да се прикачим към Румъния, ама нещо се разсъхнаха нещата. Казах ви, че истината е по-шашава от всичко, което може да се измисли!
Та като представител на Северозапада и по-конкретно на Видин, тая година ще гостувам на Монтана – другото лице на това необяснимо място – по време на Фестивал на народната кухня и занаятите "Бабина душица".
Признавам си, един от най-големите ми кошмари винаги е бил да не би някога да ме привикат в някое кулинарно шоу. Досега лежах на това ухо, че не съм толкова забележима, докато не ми писа "Апостолицата" Ели Лозанова, за да ме покани да се присъединя тази година към фестивала. Вика ми, „трябват ти само носия, дървена лъжица и някоя стара бабина рецепта“. Нямаше откъде да знае, че със същия успех можеше да ми каже, че ми трябват само космическа совалка и диплома за ядрен инженер например. От така изброените, само дървената лъжица ми звучеше като постижимо условие за участие.
„Мотото е „Писатели готвят“, разправя ми още тя.
Точно това ме тревожи, бих казала. Така де, казах ѝ го.
От една страна хич не искам да отказвам, щото както и да го погледнеш, си е чест, нали… ама като се знам какъв съм писател, ме обзема тревога, а като се сетя пък какъв съм кулинар, започвам направо да се задушавам. Не че нещо, но в личния ми рецептурник влизат шедьоври като макарони, варени в ракия вместо във вода, салата със сода бикарбонат вместо със сол, леща с протеин вместо брашно, спагети със сос „Четири сирена“ и пудра захар, печено пиле със заливка от кока-кола, самовъзпламеняващи се свински черва и въобще… изобщо… абе схващате. До неотдавна в кухнята мъжът ми ме наричаше „Бедствие мое!“.
Въпреки това на 7-и юни (събота) съм в Монтана и каквото дървена лъжица покаже. Носия изрових някаква. Верно, че в нея приличам на пристрастена към храната самодива-повлекана, ама си е носия. Допускам, че проблемът не е в одеждата. И дървена лъжица си имам. Остава да измисля само как да реша драмата с готвенето така, че да не отровя някого или да не подпаля нещо.
P.S. Изображението е виждането на ChatGPT за българска народна кухня, че не ми се занимава със спорове на тема авторско право.
ЛИНК - В СНИМКАТА
