И пак е Денят на библиотекаря

Ако не ви се чете ОТНОВО за книги, библиотеки и библиотекари, продължавайте да скролвате надолу! Да се опазим взаимно, защото аз СЪМ библиотекар и като всеки такъв в някои отношения съм почерпила опит и от Библиотекаря, особено когато става дума за хора и предмети, които не демонстрират необходимото уважение.

Как така кой Библиотекар?

Ако си задавате този въпрос, значи не наблягате много на Тери Пратчет, а трябва! Щом е с голяма буква, може да е само един Библиотекар. Тежи около 136 килограма, малко е недружелюбен понякога, обича банани, носи бухалка, за да озаптява разбеснелите се книги (бих добавила и читатели) и е покрит с червеникава козина. Някога е бил човек и може би си е имал име… нещо като д-р Хораций Щръклицошап например… но след един магически инцидент днес е просто орангутан-библиотекар и много държи да си остане тези двете неща. 🐒

Това библиотекарите се оказаха неочаквано интересно племе, макар не чак колкото Флин Карсън, който си остава абсолютното УАУ, разбира се. Нека пак някой каже, че зубърите не са секси!

Аз навремето попаднах сред тази малко странна общност напълно случайно, така че няма как да си приписвам особени заслуги. Това обаче не означаваше, че няма да се възползвам максимално от така създалата се ситуация.

Разбира се, нямах никаква представа в какво нагазвам, когато попаднах сред тези хора и, като се замисля, беше си малко точно като във филма „Библиотекарят“. (Да, по това време на годината леко ми се обостря обсесията от Ноа Уайли и негови Флин.) Може би само без екшъна, ако не броим онези читатели, които понякога много искат да откъснат главата на някого от нас. Щом все още не се разхождам из библиотеката препасала меча Екскалибур, с бухалка в ръка или нарамила Копието на Съдбата, значи нещата са под контрол.

Нямах представа, че ще ми се наложи например да слушам „Лунната соната“ на Бетховен и „Едно ферари с цвят червен“ на Слави Трифонов… едновременно… по време на литературна премиера. Или че ще правя справки за отглеждане на охлюви, козметични практики сред траките, задължения и правомощия на службите за сигурност и разваляне на черна магия. Не едновременно, слава богу! Също, че ще се срещна с хора, които иначе виждаме само по телевизията… и ще видя как ореолите на някои от тях угасват, а други засияват по-ярко. И съвсем нямах представа, че не джедаите, не и Дарт Вейдър, а именно библиотекарите владеят Силата!

Въобще за много неща нямах представа… да не кажа, че за нищо я нямах… но се получи. Магия!

Все още не си мечтая да съм орангутан, но понякога наистина си мечтая за бухалка. Или поне за Екскалибур.

🍀Честит празник на библиотекаря, но не само! 🩷 Честит празник и на читателите 📖 , на обсебените от книгите и фантазиите 🧚‍♀️ , на любителите на бягства в измислени светове 🦸‍♀️ , на мечтателите 🧛‍♂️ , на омагьосаните от думите 🧙‍♂️ ! Честит празник на всички, които владеят Силата, все едно къде по веригата от думи се намират! ❤️

О, и да не забравяме онзи безкрайно точен съвет на Нийл Геймън, който никога няма да се уморя да споделям! За всеобщо спокойствие, моля, послушайте го! Все пак това е Нийл Геймън, а аз съм библиотекар преди всичко. Може и да не нося бухалка, но това не означава, че нямам поне една на разположение.

Понякога имам нужда да бъда сатиментална

Понякога имам нужда да бъда сантиментална и идиотски глупава. Ей така – за малко, без излишни усложнения, без последствия, без летален изход. Нищо, че винаги съм твърдяла, че глупостта отдавна трябваше да е криминализирана и приравнена с тежките престъпления срещу личността.

♦️Да гледам глупави филми и да чета посред лято още по-глупави романи за коледни чудеса. И да им вярвам! Даже в Дядо Коледа да повярвам пак като на пет!... Не вярвам само, че някой е способен да приготви коледна вечеря без да подпали кухнята поне веднъж.

♦️Да слушам едно и също парче до откат, до забрава, до полудяване, докато не го намразя! Докато не започна да го чувам и насън. Докато не събуди демони! Ангелите са лесни.

♦️Да вървя по ръба на тротоара като по въже, а някъде отдолу да е пропаст.

♦️Да напиша любовно писмо, което като Бетховен да започна с „Мой ангел, мое всичко, мое второ Аз!...“, а после да го унищожа преди да го е прочел който и да било. Защото… нали… ако аз ви обичам, защо това да е ваша работа?!... А писането на любовни писма си е отделен вид изкуство.

♦️Да посрещна изгрева на брега на Дунав (Това например Джулая на Камен бряг стана тривиално! На стената на Баба Вида си е за ценители!), а телефонът да мълчи, но не защото съм седнала върху него и съм го направила на сол, а защото в момента с всички всичко е наред и нямат нужда от мен. Всъщност е хубаво от време на време да не трябваш на никого, поне за малко, никой да не те чака, никой да не те тегли нанякъде.

♦️Да отида на първа и последна среща. Едновременно! Абе да скъсам с някого преди да сме били заедно. Или той с мен! Въобще драма да има, която да обърнем на комедия. Тя чуждата драма често пъти си е комедия, а скъсването след една определена възраст става по-мотивиращо от флирта. (О, момент! Това вече съм го отметнала… Няколко пъти. Но пак не бих се отказала, ако падне случай.)

♦️Да се усмихна на непознат, който да не ме помисли за луда. Какво като вали като из ръкав, а аз нося неразтворен чадър, шляпам в най-дълбоката възможна локва и е ден за всичко друго, но не и за усмивки?!... (И това съм го правила.)

♦️Да отида на концерт на FIVE FINGER DEATH PUNCH и да крещя с тях на най-неприличната част от „Wash It All Away“. Или на DUBIOZA KOLEKTIV. При тях няма неприлична част, защото всичко е неприлично и откровено до престъпление. Все някога…

♦️Да се облека в безобразно пъстри дрехи, ама толкова пъстри, че да докарват мигрена на всеки, който ме погледне. Например в розов карго панталон. (Боже, как мразя розовото!) И да боядисам косата си в зелено, с лилави кичури.

♦️Да си разделя сандвич с бездомно куче на тираджийски паркинг. Проститутките предпочитат кафе и цигара или поне така твърдят.

♦️Да си купя нещо евтино и абсолютно ненужно, което да забравя, че притежавам. Хендмейд. Или книга. И да го открия случайно след десет години.

♦️Да хлътна по някоя филмова звезда като на петнайсет и да вярвам, че ме чака зад следващия ъгъл. Щом Мат Деймън може да се скрие от фенове в някакъв бар и после да се ожени за барманката, защо някой ден Вин Дизел да не потърси убежище в библиотеката например… Да, знам, че е женен! (Що пък баш Вин Дизел ми дойде наум, нямам идея. И мен ме изненада. По принцип имам фетиш към дългите коси, ама…)

♦️Да осъмна в компанията на някого, който знае защо от 2003 г. не слушам DEFTONES, въпреки че ги обожавам.

♦️Да срещна приятел, когото не съм виждала от двайсет и голямата зима години. Или от миналия живот. И да (не) сме се променили. Нямам предвид на лице и килограми – там е ясно, че промяната е драстична и не към добро.

♦️Да отворя стар албум и да срещна себе си, студено накъдрена (голяма грешка!), 52 килограма, с дънки чарлстон, наивна до безобразие.

♦️Да спра да съм гневна. Или да стана още по-гневна.

♦️Да си спомня, че светът е точно толкова романтичен, колкото ние си го направим. Защото…

 „Светът вече не е романтичен, но някои хора все още са. Не позволявай на света да победи!“ /из сериала „Али Макбийл“/

Пак за ваксините! Нека ви разкажа за 26 февруари 2024 г.!

Гледам, тече дебат дали ваксините против варицела и менингит да влязат в задължителния календар. И хем ми идва да се изсмея, хем да се разплача.

Нека ви разкажа как прекарах един ден от живота си!

По-конкретно за 26 февруари 2024 г.

Най-дългият ден не в годината, а в живота ми. Денят, в който линейката откара големия ми син и мен от Видин до София. Денят, в който, докато следях на телефона трасето на прохода "Петрохан", чудейки се кога, по дяволите, ще стигнем до проклетата София, той ми повтаряше от носилката „Мамо, аз май съм по-добре, нали…“, докато аз виждах как гасне, а половината му тяло беше посиняло от изяждащата го бактериална инфекция.

Денят, в който имах чувството, че времето тече назад.

А всичко започна като най-обикновена варицела. Нали знаете? Оная тъпа шарка, дето всеки я е карал в някакъв момент, но все някак минава. И аз я карах в V клас, имам поне два белега и още помня каква гадост беше. Понякога е малко гадно, ама минава.

Е, добре дошли в ада – понякога не минава! И нямате представа дали вие или детето ви няма да изтегли късата клечка, след която тъпата шарка ще се превърне в сепсис, който буквално изяжда тялото.

При сина ми не мина. При синът ми отвори портите на ада. В рамките на седмица разви бактериална инфекция, а после – сепсис. Знаете ли какво е сепсис? Това е отрова.  В рамките на двайсет и четири часа половината му тяло се поду и посиня. На практика умираше. Нещо го изяждаше отвътре.

И тогава някак извадихме късмет!

Някой в МБАЛ "Света Петка" АД, гр. Видин разбра какво става, обади се на когото трябва, потърси помощ, за което ще съм благодарна и от оня свят, ако съществува. А може просто наистина да е било късмет, не знам. Знам само, че на 25 февруари (неделя) постъпихме в детското отделение, а на 26-и вече пътувахме към София със сирени и всички екстри. Беше студено. Ужасно студено! А детето ми изгаряше и ме уверяваше, че няма проблем, „топло е, бе, мамо“. Беше сюрреалистично. Все още не го приемам като реално случило се и едва ли някога ще мога.

Мога по секунди да предам тези няколко дни, но няма. Ще си ги отнеса ей така, защото са си мои и не мисля, че някой има право на тях. Детето ми трябва да ги забрави, а другите нямат право на тях.

И така, накратко – операция по спешност, буквално минути след пристигането ни в УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов". Операция, в която буквално половината тяло на детето ми трябваше да бъде отворено и изстъргано от заразата. Никога няма да мога адекватно да благодаря на д-р Николай Патоков, който оперира, нито на екипа. Никога няма да забравя как при приемането и прегледите, след всички снимки и консултации чух по време на консултацията по телефона някой отсреща да казва: „Това дете е МНОГО ТЕЖКО!!!...“ Тогава може би умрях вместо него. И пак някак вярвах, че има надежда. Това е „Пирогов“, мамка му! Ако там не могат да правят чудеса, то къде?!...

Избрах да вярвам на тези хора. Не познавах никого от тях, но избрах да им вярвам, както не съм вярвал на никого другиго. Избрах да вярвам толкова силно, че в момента, в който д-р Патоков се появи потънал в пот пред мен посреднощ и ми каза „Детето е с опасност за живота, но не е безнадеждно!“, някак си бях сигурна, че ще оцелее. Защото ИСКАХ да съм сигурна. Защото исках да вярвам, че когато правиш всичко възможно, нещата се случват. (Знам, че твърде често не се случват – не съм тъпа!)

Шест дни в реанимация, през които всяка сутрин се събуждах с мисълта, че не знаех, детето ми оцеляло ли е и тази нощ. Оцеля! Последва един месец в Детска хирургия - Пирогов, чийто екип завинаги ще остане част от семейството – д-р Едмонд Рангелов, д-р Стефан Стоилов, д-р Радостин Радушев (Д-р Радушев, не знам защо Коко и досега настоява, че трябва да се казвате Георги! Помислете върху това!), д-р Георги Иванов, д-р Вилиана Нансенова, д-р Деница Кофинова, медицинските сестри Десислава Милчева, Ваня Кирилова и всички техни колеги, чиито имена не помня, но помня по друг начин...

Помня и как доста по-късно една от сестрите ми каза: „През цялото време държахме връзка по телефона с линейката, питах ги как е детето и си мислех ИЗПУСКАМЕ ГО!!!“.

А после още един месец в Отделението по изгаряния и пластична хирургия за затваряне на раните и присаждане на кожа там, където такава вече липсваше, където проф. Мая Аргирова беше повече от човек и професионалист.

Напомням: всичко това – заради една варицела!

Оная, заради която влачите бебетата си на „варицела-партита“, че да я изкарали по-малки, че тогава било по-леко. Оная, заради която няма да ваксинирате децата си, щото Бил Гейтс щял да ви чипира и да ви открадне скъпоценното ДНК. Дано цената да си струва решенията ви! Онази, която можете да си спестите с една ваксина, ама нали сте се нагълтали с гугъл-истории за странични ефекти!

(За информация, аз не бях поставила ваксината, просто защото нямах представа, че вече я има и в България, пък било то и срещу заплащане.)

Изписаха ни от „Пирогов“ в началото на май. Два месеца! Два месеца не е чак толкова много, нали? Зависи обаче как и къде ги карате.

Синът ми и досега не иска да си съблече тениската пред мен, защото крие белезите си. Къпе се в банята и излиза облечен. Когато го накарам да я вдигне, за да погледна какво се случва, ми казва: „Не искам. Аз съм грозен!“, а аз започвам да му обяснявам защо белезите са секси и защо жените си падат по мъже с белези. Някой ден може да ми повярва. Не го лъжа. Жените си падат по мъже с белези от история. Но най-вече си падат по ЖИВИ мъже!!!

Та помислете пак по темата! Но помислете хубаво! А ако все пак решите, че ще пропуснете ваксината, да знаете, че съм на разположение за кръводарител. Просто за всеки случай!

Змията

Някога змията била символ на върховната мъдрост. После се появило християнството и нещата малко се променили, да не кажа прецакали. Змията пак си останала подстрекател да си любопитна гад, но вече не било толкова "cool". Змията станала първообраз на греха да искаш да знаеш. Ако досега не сте знаели, че е грях, вече знаете. Някъде по това време сигурно се е появил изразът „Недей да знаеш много!“. Всезнайковците станали досадна подробност от пейзажа и основна причина светът да не е идеален.

То, като се замислиш, да знаеш не е голяма далавера, а на моменти си е направо животозастрашаващо. Историята казва, че камара народ е платил прекаленото знание с главата си. То жертвоприношения, то клади, то народен съд, то… Абе схващате. Змията е неудобна, непонятна и непредвидима. Тя е пълна липса на контрол. Чист инстинкт! Не я разбираш. Не можеш да я опитомиш. Не можеш да я предвидиш.

Абе стига философии! Искам да кажа, че днес ходихме с децата да разгледаме змиите и гущерите в гостуващия терариум във Видин. Имаше и една тарантула, която предпочетох да пропусна – имам си граници на издръжливост все пак, а паяците, дори домашните, са далеч отвъд моята. Всичко с повече от четири крака ме изкарва от релси и разум, при това ме изкарва с писъци.

Но винаги съм харесвала влечугите. Има нещо необяснимо съвършено в тях, почти магично и със сигурност мистично. Все едно наистина знаят нещо повече от теб. И ти много… ама НАИСТИНА МНОГО… искаш да го научиш!

А всъщност… сигурен ли си, че искаш?... Мисълта ми е… за знанието се плаща и напоследък гони по цена хероина например.

Да ви кажа, не трябва да ви е страх от змиите в частност и от влечугите като цяло. Те нямат никакво желание да се забъркват с нас/вас. С хората обаче имайте едно наум! Особено с онези, които ви напомнят за влечуги.