Не искам да остана без децата си!

Знаете ли... не е като да не съм пила през живота си. Познавам алкохола и съм се научила да го уважавам като противник и събеседник. Той никога не е приятел! Вдъхновение – да. Има дар слово, проклетникът! Говори омайващо, умее да омагьосва, да те заведе на върха на света, но е кофти приятел и няма шофьорска книжка.

Тоест не е като да не съм се напивала, даже много понякога. Всички минаваме през това в някакъв момент, дори е полезно, ако имаш потенциала да си научиш урока.

Но всеки път, когато трябва да седна зад волана, умирам от ужас и си мисля...

„Не искам да остана без децата си!... Никой не бива да остава без децата си!...“

Независимо колко тъпа и ограничена съм аз, независимо колко скъпа ламарина съм подкарала, независимо колко вдига за под десет секунди, независимо колко трагично е положението със самочувствието ми. И ако моето самочувствие струва чужд живот, значи за нищо не ставам!

Няма нищо общо с алкохола – то е отвъд. То е преди! То е инстинкт. То е разделителната линия между човешкото и примитивното. Да опазиш другия, за да опазиш себе си. Да опазиш децата! Защото всеки е нечие дете, мамка му! Всеки е нечий баща най-малкото, нечия майка, сестра, брат, любим/а... Всеки е бъдеще!

А ти си дебил, който е ударил четири водки в дискотеката и няма право да отнема чуждото бъдеще!

В събота още едно дете плати с живота си съществуването и самочувствието на един идиот. Задържан бил за 72 часа. В един по-справедлив свят нещата щяха да са различни. Искам да са различни, мамка му!

Утре ще е моето дете. Или вашето. Нашето! Няма чужди деца! НАШИТЕ деца умират, за да плащат данък Самочувствие на дебили и откровени идиоти, които си въобразяват, че са над живота, само защото са ударили четири водки.

Събота е труден ден за оцеляване във Видин

Събота е! Труден за оцеляване ден във Видин! Имам предвид по улиците, особено покрай съботния битак и прилежащия му район.

Само да кажа, че днес видях по булеварда да минава на собствен ход Вартбург. В движение, бе!!! Имайте предвид, че той не е в производство от 1991 г., ако се вярва на Уикипедията, а този не изглеждаше като да е от най-новите модели на марката! Шофьорът, логично, беше даже още по-стар модел, което допълваше чара в композицията. Общо взето, си е като да видиш природен феномен.

Традицията си е традиция обаче, дори и да иска да поемеш известен риск, като например да те прегази Вартбург през 2023 г.

Или мотофреза с ремарке, пълно със зелки.

Или колело с двигател.

Или баба с пазарска чанта с колелца, и тя пълна със зелки. Нямате идея как могат да ти смачкат мазолите тия пазарски чанти, даже без зелките вътре!

Не знам дали да споменавам и един „Смарт“. От години не мога да реша тези неща към автомобилите ли да ги броя или към мотопедите. Или към пазарските чанти с колелца.

Не мога да не спомена обаче една тумба празнуващ неизвестно какво народ, начело на която до изнемога се раздаваше ромски оркестър. Те не се опитаха да ни прегазят, но определено впечатлиха Престолонаследник №2.

С други думи, и тази събота бяхме на битака с Престолонаследник №2. Покупките ги сведохме до плюшен ананас за 2 лева. Можех да го спазаря и за левче сигурно, но умението да се пазаря не е сред талантите ми, освен когато се налага да убедя Престолонаследник №1 да си сложи апаратчето за корекция на зъбите, но и там накрая винаги опираме до крясъците като аргумент. А да крещя по хората на битака не е добра идея. Винаги има полиция, а единият от полицаите днес изглеждаше в много добра форма. Мен пък навремето в 11-ти клас щяха да ме оставят на поправителен по физическо. Тоест, ако ме подгони, на петдесетия метър ще съм издъхнала, а този изглеждаше като някой, на когото първите два километра са му само за загрявка.

На битака някои от продавачките вече ме посрещат със „Здрасти, здрасти! Как сте? Как са децата?“ Догодина сигурно вече ще ме канят на рождените дни на родата, толкова са свикнали да съм там всяка събота. Общо взето, ходенето ми на битака е на олимпийския принцип – не е важно дали ще купя нещо, важно е участието. А иначе днес освен плющения ананас, се опитаха да ми продадат малък барелеф на Сталин, кашон книги на немски език, бронзов (може би) медал от състезание по класическа борба, въже за бънджи-скокове, черни кожени сандали с шипове и десетсантиметров ток (втора ръка, разбира се), някакво оборудване, което беше или за гмуркане, или за работа в радиоактивни зони – нямам представа защо на мен точно...

Останахме си с ананаса, но изкушението беше чудовищно, особено при масата с турски лакомства и при онази с дантелените завеси със златисти нишки. Там винаги гледам да не гледам много-много.

Предвид факта, че в момента пиша, можете да се досетите, че и прибирането вкъщи беше успешно. Чудех се как да отбележа повода (за отбелязване си е!), когато ми попадна днешната снимка на Красимир Каменов и толкова си ми трябваше. Аз на снимка на полугол Брад Пит може и да не реагирам, ама на снимка на храна – винаги! Ето затова не мога да пробягам повече от петдесет метра, но пък мога да пека чушки в градски условия при 29 градуса жега. Извинявам се на квартала за което! И на отсрещните два квартала също, ако нещо е стигнало до тях, макар че би трябвало да са свикнали на кулинарна екзотика покрай двете скари наоколо.

Хайде със здраве, че „Игри на волята“ ще почват!

Какво ли знаят за волята пък тия! Що не пробват да минат в събота през битака във Видин без да си тръгнат с една чанта непотребни джунджурийки!...