Човек се учи докато е жив

 Мъжът ми е на курс някъде из милата татковина, но по едно време се е сетил, че „Молюската”, демек семейното камионче, е паркирано на малко кофти място. Онова същото, дето миналото лято го изкарвах препотена от плажа на село, докато мъжа ми пееше с пълно гърло „Ако умра ил загина…”. Звъни ми да го преместя на булеварда под терасата, да ми е пред очите. Не че като ми е пред очите нещо се променя – аз децата съм ги губила вкъщи, та…

Моя милост, понеже си знае шофьорския талант, решава да изчака да мине 22:00, че да не се бодна в ежедневния трафик като пирон в кисело мляко и да задръстя две основни артерии на града. Предпочитам, ако ще влизам в новинарските емисии на националните ни медии, да не е точно с това.

Та пада мрак и аз тръгвам да изпълня поръчението. Даже се сещам първо да погледна през терасата, да видя има ли място, колко точно и с колко ли маневри минимум мога да паркирам така, че да не ме псува после цял град плюс няколко околни села и половин Калафат през граница.

Има три коли. Тия хора нямат ли си паркинги пред входовете, да ги вземат дяволите?!...

Както и да е. Слизам аз, отключвам „Молюската”, прещипвам си пръста с ключа, нагласям си седалката, колана, бодвам ключа в стартера, завъртам и…

Че запали, запали, ама нещо не е наред.

Трябваше ми известно време, докато стопля, че май нямам фарове. Всъщност не „май” – нямам. А много добре помня , че преди се облещваха още със завъртането на ключа. Лостчето е вляво заедно с това за мигачите. Първо пускам ляв мигач, разбира се. Вие очаквате да знам кое от двете е за фаровете ли?... Втори опит. Очевидно улучвам това за фаровете, защото НИЩО не се случва. Ниенте! Nada! Нъцки на чист български. Чопля разни неща, дето не съм сигурна кое за какво е, надявайки се да не улуча нещо съдбовно, което да накара „Молюската” да откачи и да потрошим колите на половин квартал из паркинга. В опит да разгадая проблема пускам аварийни, чистачките, отварям предния капак, ляв-десен-ляв-десен мигач, парното, дори радиото, което не работи… Фарове няма и няма.

Обмислям много обстойно идеята да го прекарам до дестинацията без фарове. Колко му е. После разумната част от мен, която рядко се проявява, все пак решава, че ситуацията изисква нейната намеса и ми нашепва, че идеята е от лоша към тъпа до напълно малоумна, така че се отказвам. Звъня на мъжа ми да докладвам за провалената мисия, но не вдига, така че се прибирам.

Около час по-късно съм в леглото с книга, когато той все пак се обажда.

-                     Търсила си ме.

-                     Ми да. Опитах се да преместя „Молюската”, ама не можах, защото няма фарове.

-                     К`во?!... Как така няма фарове?

-                     Ми така. Запалих го и не светнаха.

Сега сигурно стиска палци под „запалих го” да нямам предвид, че съм му драснала клечката.

-                     Ма, мило, сигурно щеше да светне, ако беше пуснала фаровете.

-                     Нали ти казвам, че няма, бе! Не светят.

-                     Светят, бе, мило, ама когато ги пуснеш – настоява той рядко търпеливо за експлозивната му натура, което ми подсказва, че колегата му е някъде наоколо и това ме спасява от по-сериозни емоционални травми.

-                     Е,  ти нали беше направил така, че да светват щом запаля камиона?

-                     Е, да ама сега съм ги спрял и трябва да натиснеш копчето.

-                     Какво копче?

Та така разбрах, че „Молюската” имал и копче за фаровете. Човек се учи докато е жив.