Важно е да не убиваме инерцията, когато нещата започнат
да се получават!
През 2022 г. предстои да излезе от печат вторият ми роман, който - по традиция - няма нищо общо с първия, още по-малко пък с другата ми книга.
"Мълчанието помежду ни". Една музикантска любовна история за трудни хора, които не обичат лесните решения. 🙂 ❤ Така де. Защо да е лесно, ако може да е трудно!
През годините съм имала какви ли не амбиции, ама да съм
обект на фотосесия – не по-често, отколкото да съм депутат! На мен много неща в
характера ми куцат, но самооценката не е сред най-сериозните ми проблеми,
въпреки че и там има какво да се желае. Все едно, оказа се, че е крайно време
да имам под ръка и някой и друг свестен кадър, който да не е като сниман от
котката ми или на който да не се виждат всички… хмм!... да кажем бонуси, с
които съм се сдобила през годините. Предполагам, не е необходимо да добавям и
че е желателно на фотосите да изглеждам така, че и някой друг освен нашите да
ме намери за симпатична.
Та уговорих си значи среща за снимки и откарах три дни в
съмнения, че тоя път съм направила грешка, която – за разлика от предходни тъпи
идеи – ще остане във времето, документирана подробно. Аз съм от поколението,
чиито младежки грешки са почти неизвестни днес, само защото по онова време
нямаше интернет, нито фейсбук. Марк Зукърбърк го нямаше даже, ако мога да вляза
в стилистиката на неповторимия Тодор Колев.
Виждала съм по телевизията репортажи от фотосесии и с тих
ужас си представях моя вариант на „А сега флиртувай с камерата!” или „Бъди
самоуверена!”. Мислех си, че единственото, с което не бих имала проблем, е
„Изглеждай така, все едно искаш да си навсякъде другаде, но не и тук!” С това
се справям професионално, когато опрат нещата до снимки. Един от операторите на
телевизията, които от време навреме отразяват събитията в библиотеката, беше
започнал да ме офертира преди време: „Двайсет лева – и няма да те снимам
отблизо!”
И дойде заветния ден и час, и… нищо не беше както го мислех. Да оставим настрани факта, че фотографът се оказа млада дама, няколко нива по красота над онова, на което аз се позиционирам според споменатата по-горе самооценка! Е, не е като да съм вампир някакъв, но определено съм далеч от стандартните разбирания... или поне от моите такива. Оказа се също така, че една красива млада дама да ти казва, че си чуден модел и снимките стават много хубави, определено си е като стероид за самочувствието. Дотолкова, че чак сама започваш да се харесваш. Брей, чудо невиждано! Аз можело и да изглеждам прилично на снимка!...
Та фотосесията се оказа може би най-свежото нещо, което ми се е случвало от известно време насам. Времето беше с мен, сезонът беше с мен, до известно време и „Lavazza” беше с мен, както е видно от някои снимки… но най-важното от всичко беше, че Веси Стоянова от Goldylux Photography беше с мен и направи прекрасни неща, за да се получи идеално. ❤️🧡💛
Да приемеш покана за приятелство от непознат и секунди
след това месинджърът ти да изпищи, че имаш ново съобщение! БЕЗЦЕННО!
И в 90 % от случаите съобщението е… То е… Внимание!...
„Здрасти!”
Това – ако сме улучили покана от по-грамотен. Щото може и да е само помахващо емотиконче с надпис „HI!”
Следва изпълнено с очакване мълчание в смисъл "Твой ред е, bepce!".
-
Не се
притеснявате, госпожо! Гледайте на другата страна, ако искате! Много хора се
страхуват от ваксината, а не бива. Куп тъпотии се изприказваха по темата, но най-много
да усетите леко неразположение в някакъв момент довечера. Като излезете, вземете
един парацетамол!...
-
Не ме
е страх от ваксината, а от иглата! – пояснявам.
Разчитам на разбиране, но не се надявам
много.
Лаборантката ме поглежда малко в смисъл „Ти
май не си много на център, госпУжа!”, но тактично си замълчава. Разбирам я.
Познато ми е. Аз гледам по същия начин някой като ми излезе насреща с „Ми то…
к`во ше кажат хората…”, без значение от казуса. Дето се вика, това шубето е
голям страх, ма някои ни е страх от една тъпа игла, други – от тъпи клюкарки.
Мен и от тъпанари ме е страх, ама това не е тема на разговор в момента.
После все пак решава да е мила:
-
Нормално.
Много хора ги е страх от игли.
Да, бе. Знам. Ама мен ме е грижа ТОЯ
конкретно човек, дето в момента ти се поти в ръцете. Другите да вървят на… там,
откъдето са излезли!... А – вЕрвай ми – ТОЗИ човек АДСКИ много се страхува от
игли! Почти колкото от паяци. Ако не знаеш, да ти кажа – аз съм онази, дето
навремето си беше залепила с тиксо страниците от учебника по биология, в които
имаше снимки на паяци, за да не се отвори там случайно. Да, да! Същата, дето
заради един тъп скакалец мръзна двайсет минути по гащи в банята, затискайки
вратата, все едно скакалецът ей сега ще нахлуе с ритник и с кълбо напред.
Но.. млъкни сърце!
На ваксина съм. Тази – против ковид. И
главата ми ще гръмне като противопехотна мина от въпроса дали ме е страх повече
от тъпия вирус (който, между другото, го преболедувах веднъж, ама знаеш ли дали
втория път няма да ме закове като пеперудка на стената) или от иглата. От
ваксината категорично не ме е страх – оцелях като студентка в периода
1994-1999, за Бога! Няма ваксина, която да ме тръшне. Дето се вика, нас животът
ни е ваксинирал.
Отделно дето по рождение… такова… Абе имаме
си известни обременености…
С една колежка сме одрънкали по едно
сутрешно кафе за кураж и сме взели безумното решение ей тук, сега и веднага да
се ваксинираме. Не знам при другите хора как стават тия неща – разправят, че се
искало обмисляне и информирано решение – ама аз решението го взех между три
глътки капучино. Остави друго, ама и колежката повлякох!
Аз така и на зъболекар ходя, макар че там глътките
бяха от друго естество, докато една приятелка-фармацевт не ме светна, че
алкохолът притъпявал обезболяващите.
Всеки си има идиотските моменти.
Та!!!
Докато ми слага ваксината (между другото,
не усетих нищо, признавам!), лаборантката рецитира заучения очевидно до гадене
монолог:
-
В
следващите ден-два избягвайте физически натоварвания! Може да Ви заболи ръката
на мястото на убождането, може да Ви втресе, да се появят грипоподобни симптоми,
главоболие отпадналост… Избягвайте и алкохола…
Тука вече настъпва умерена тревога, която
няма нищо общо с иглата.
-
Докога?
-
Поне
ден-два.
Не, че съм много на зор, ама някак си
отвътре ми идва да попитам: „Ама ден или два?” Щото ако антиваксърите са прави
и ми остават броени дни живот, не е все тая, да му се не види.
Както и да е! Мисълта ми е… Ваксинирах се. Нямах грипоподобни симптоми. Нямах никакви симптоми всъщност. Алкохол не ми потрябва. След 16-и ноември ще пиша как е след втора доза.
Не, че е Денят на будителите и не че работя в библиотека, но... докато нахлувате в МОЛ-ове, а не в училища и библиотеки, нямаме бъдеще, а само окаяно настояще. Минало имаме - да. И какво от това?!
О, чакайте! За библиотеките никой не ви иска сертификат. Сигурно затова и няма много Райни Княгини и Апостоли на свободата между стелажите.
Няма да пиша за будителите, защото цяла книга смятам, че
е предостатъчно. 🙂 Та
за нея малко, ако позволите!
„И будителите били хора”!
Не вярвах в тая книга. Не вярвах точно по същия начин, по
който не вярвам на децата си, когато ми казват, че могат да летят, но пък ми е
мило едно такова... Но тя взе, че полетя. Мама Нинджа май беше
единствената, която вярваше от самото начало. Аз – библиотекарката – се
съмнявах във всичко. Все още не ми се вярва всъщност, а ето – вече втори тираж
излиза.
Не е сбъдната мечта – по-хубаво е. Това е мечта, която
дори не си имал, защото е твърде невероятна, пък тя взема, че се осъществява.
Стоварва ти се с цялата си приказна отговорност и изведнъж хората започват да
ти задават разни сериозни въпроси и очакват сериозни отговори, пък на теб само
някакви смехории са ти в главата. Как например Алеко се криел да не го бият
офицерите, как Вазов осъдил едно клето куче на смърт, как един действащ
министър на правосъдието бил осъден на няколко инстанции за сватбарски бой… И
все се оправдаваш, че не си професор Божидар Димитров (Леко да му е небето!
Голям човек беше.) и не претендираш за академичност… и очакваш всеки момент
някой да те забие дълбоко в неизвестното с въпрос от типа на „А знаете ли кои
всъщност са тия прословути три морета, дето… такова… България била на тях?...
Не? Тогава с какви очи сте седнала да пишете книга за такива големи хора, бе,
госпожа?!...”
На всяка крачка дебне опасност да се издъниш като автор
на толкова отговорен текст. Текст за будителите! За Ботев, Вазов, Алеко,
Багряна… Иди оправдавай се, че си имал добри намерения.
Не е като с художествената литература. Да пишеш за такива
титани на мисълта задължава, особено когато пишеш за човешкия им образ, за
моментите, в които са били просто хора. А те са били такива, при това хора,
пред които някои днешни претенденти за будителски статут са видими само под
микроскоп. Да пропуснем имена, че е празник все пак! Ако все пак имате нужда да
ги чуете, пуснете си довечера някоя новинарска емисия!
Та за днешния празник, като автор на книга за будителите,
НИ пожелавам един ден да нямаме нужда от будители!
Помислете!
Ще разберете!
А дотогава - честит празник! ❤
