Премиера на "И будителите били хора" във Видин

С Адрияна Цветкова от Детския отдел на МОЯТА библиотека си говорим за... Че за какво друго? За моята книга, разбира се. За първата обаче.  За втората има време. 

Минутка за самореклама

 

Минутка за самореклама, ако позволите!

И така, къде на шега, къде съвсем на сериозно, обаче фактите са такива – имам си втора книга. Така де, ще си я имам след две-три седмици. Пече се, дето се вика.

Да, бе, и на мен не ми се вярва!

За първата не съм писала почти нищо, защото Мария Пеева вместо мен направи повече от необходимото в това отношение. Мими, длъжница съм ти до живот, ама ще го мислим как да връщам! За втората обаче…

Ох! Тя тази книга какво ли не преживя, докато стигне дотук, че… През толкова неща мина, че направо собствен живот все едно доби. И някак си години наред все беше на една крачка от това да я пратя по дяволите.

И я пращах! Поне няколко пъти. „Delete” и толкова!

Да живеят „облачните” платформи и навикът ми да си правя архиви на всяка хрумнала ми глупост, за които после забравям, подобно на катерицата, която забравя лешника в мига, в който го зарови, и е само въпрос на див късмет да го открие след някоя седмица! Невроятна тръпка е в един момент да отвориш някой файл, който си захвърлил някъде преди пет-десет години, и да откриеш вътре нещо като архивирано себе си. Хербаризирани чернови, парчета идеи от по няколко страници или от по ред-два, които като ги отвориш, не ти се вярва, че си ги писал ти. Ма толкова не ти се вярва, че на моменти даже те хваща яд на тоя тъпанар, дето ги е изписал тия глупости, и ти идва да му отлепиш два мераклийски шамара, докато не се сетиш, че тоя тъпанар си ти.

Отклоних се. Та за книгата!

На първо място, нищо общо с първата! Ама толкова нищо общо, че са си две различни вселени в много отношения, но да се ограничим до жанровите различия! Тази е фентъзи. Градско фентъзи. Знам – твърде комерсиален, може би несериозен след определена възраст жанр, в който сигурно цяла държава народ вече се е пробвал, повече или по-малко успешно, а и доста след големия БУМ на този род истории. Едва ли е останало нещо ненаписано, така че остава само да повтаряме нечия идея. Ако трябва да съм откровена, не ми пука. Това съм искала, това съм написала. Трябва ли да имам причина?...

Чакайте малко! Всъщност имам.

„Седмият ангел” се роди на едно погребение.

„На лудостта това ѝ е хубавото – виждаш неща, които другите не могат да видят!”... Не помня къде го прочетох това. Без да навлизам в подробности, но се оказа моят начин да се справя със ситуацията, и идеята въобще не беше да вижда бял свят. Буквално видях Ангела пред себе си. Трябваше ми в конкретния момент и си свърши работата. После я изтрих. А после, както казах, я открих в архивите. Реших, че явно не е било писано да изчезне, щом веднъж е възкръснала.

После пак я изтрих. И пак. Както казват руснаците, Бог любит троицу. След третия път си помислих, че може би друго нещо трябва да се случи. И се случи. Тоест случиха се много неща.

Първо се случи един конкурс за фентъзи, където взеха, че го харесаха. Е, не като за първо място, но го харесаха и му/ми дадоха надежда.

После се случи Ръкописът. БНТ. Случи се да чуя мнението на Владимир Зарев по въпроса защо човек не е безсмъртен, което самò по себе си е достатъчно като оправдание за съществуването на тази книга. Случи се да видя на живо страхотни хора, към които не мога да изпитвам друго, освен уважение, да се запозная с други, които от тогава не съм ги чувала, но продължавам да усещам някак като съучастници в едно страхотно приключение. Беше в точното време, когато имах нужда от малко (от много всъщност!) кураж и доза амбиция. Бонус: Беше добър урок това участие! Разбира се, няма как да спечелиш мача срещу "Аз още броя дните". Смъртоносен съперник просто! Какво тук значи някакво си фентъзи!...

А накрая се случи един неволно попаднал ми коментар под чужд пост във Facebook, който ме изпрати на сайта на Издателство "Потайниче" и преобърна всичко. Принципно не съм суеверна и не вярвам в знаците на Съдбата, но този път реших, че нищо не пречи да я предизвикам. „Хайде, докажи каква кучка си! Да видим какво можеш!” Може да се каже, че почти се спънах виртуално в издателството и си помислих „Защо пък не? Какво толкова ще изгубя?...” Пратих им ръкописа и забравих. Беше си някакъв мой момент, който мина и замина.

Имам 7 (седем!!!) имейл-адреса или поне тези съм запомнила. (М-да. Параноикът в мен не си поплюва!) Не питайте защо – нямам (не)логично обяснение! Да каже човек, че имам някакви тайни кореспонденции, които изискват чак такава конфиденциалност… Просто ги имам и толкова. И до оня момент нямах навик да ги отварям редовно, за да видя какво се случва. Тоест до момента, в който мина месец, може и повече, и случайно вместо служебния, отворих един от седемте лични. И – voila! Имах отговор от издателството. Признавам си, зачудих се има ли смисъл да го отварям. Мислех си, че знам какво пише вътре. Оказа се, че не знам. Не беше онова многословно „не сме заинтересовани”. Беше само едно изречение. Едно изречение, ама от ония, които те качват на тавана. Бяха го харесали!

Останалото е история, както казват класиците.

А историята достигна и до настоящия момент, в който „Седмият ангел” най-накрая се измъкна от властта ми според настроението си да го убивам и възкресявам. За добро, за лошо, вече няма затриване! Тук е. Като при раждането и умирането е – няма рекламация! Освен във фентъзито, разбира се. Там всичко е възможно.

Не на последно място, случи се и първият ми читател, който го видя в много суров вариант още преди… Колко години беше, Филип? Петнайсет? Шестнайсет?... и си даде мнението. Даже до скоро си пазех SMS-а, пристигнал в 7:20 една сутрин: „Снощи беше страхотно! Искам още!” Предната вечер му бях пратила файла, защото настояваше за нещо мое дълго за четене, а това беше най-дългото, за което се сетих. Не знам дали е решил просто да ме изчетка като добър приятел – надявам се, че не е било само от желание да бъде мил. Също така, разбира се, се надявам и още някой, който прочете „Седмият ангел”, да си каже „Беше страхотно! Искам още!”. Ако ли пък не, здраве да е. (Мадлен, стиска ли ти да кажеш, че не ти харесва?... 😈 )

А на недоволните обещавам, че със следващата книга ще съм по-сериозна, доколкото ми е по скромните възможности. ✌

That’s all Folks!...

Физиономиите в българския парламент вчера и днес

Библиотечният ангел изглежда е кацнал днес на рамото ми и е развълнуван от последните събития у нас. 🙂

В деня на първото заседание на новия парламент съм се зачела в една мъничка книжка… „Българската интелигенция в случки и анекдоти” на Адриана Георгиева. И попадам на следната тематична случка, напълно отговаряща може би на страстите от изминалите дни, но особено на днешния:

След националната катастрофа (една от всичките очевидно!) целият български народ преживявал дълбока покруса. Имало случаи на самоубийства.

Професор Александър Балабанов предава речта на един депутат в Народното събрание от това време:

„Господа народни представители, виждам физиономии тъжни, виждам физиономии печални…” И като се обърнал към опозицията: „… виждам физиономии идиотски.”

Повече нищо няма да кажа! 🙂

Обичам да съм библиотекар

Аз много обичам да съм библиотекар! Не знам дали по принцип, ама точно в Регионална библиотека "Михалаки Георгиев"! Щото тук е като в „Двама мъже и половина”, само дето сме двайсет и няколко и сме предимно жени. Останалото е едно към едно!

Сега се зачудих кой ли от всички най-пасва на чичо Чарли… Аз от време на време май влизам в роля, ама през повечето време съм по-скоро брат му или онова устато хлапе, макар че ако питам колегите, току виж се окаже, че съм вечно вкиснатата и всички вкисваща Бърта. Все тая! Важното е, че съм в сценария! Навремето обаче, в далечната 2003 г., когато за пръв път попаднах тук, нямах идея в какво се забърквам. Само помня един съвет от Бисерка :„Каквото и да си учила в университета, забравѝ го!” Не знам дали осъзнаваш колко права се оказа всъщност!

А като си спомня какъв паметен рев му ударих, когато ме приеха в библиотечна специалност във Великотърновски университет "Св. св. Кирил и Методий" през оная футболна 94-а!... Не го ща това и не го ща! Аз книжен плъх няма да ставам. АБСУРД!!!... Искам да съм Индиана Джоунс. Или Адвокат на дявола. Или гаджето на някого от тия същите… А сега с войскови подразделения не могат да ме разкарат от библиотеката. Ама то беше защото и аз като повечето хора извън сектата… Извинете!... извън системата… страдах от доста погрешни представи. Тишина и прахоляк? Някой друг път! Е, от време на време… Случвало се е да вися там в 22:30 вечерта, за да свърша нещо забатачено или просто да се скатая от домашните задължения. Тихичко е.

Библиотеките не са това, което бяха. Те всъщност никога не са били. Не знам дали е повод за тъга или не, ама мен лудницата си ме радва. ТамАн ми пасва, дето се вика! Мислите си, че е лесно да си библиотекар, а?... По цял ден седиш и четеш книжки. Ми не седиш. И не четеш. Стигала съм до 13 километра пробег според фитнес-гривната ми, навити в рамките на един работен ден, плюс някакви си там няколко тона пренесени книги, ама да не издребняваме. То си е част от лудницата. Пардон! От работата да кажа.

А пустите килограми си стоят налепени по стратегическите места и няма смъкване, да му се не видяло.

Обаче отделно от влаченето и тичането…

Знаете ли например как се прави премиера на нова книга на МЪРТЪВ автор, за когото организаторът упорито твърди, че ще присъства на събитието?... Аз и Деси знаем. Беше забавно, ако оставим настрани нервната криза. Другата ми нарвна криза беше, когато се наложи да скрия от погледите на 80 четвъртокласници една умряла мишка. Мисля, че тогава предотвратих второ „Индиго”… А как да намерите „една бяла книга, ама не ѝ помня името, нито автора” сред близо 300 000? М?… Намерих я. А как никому неизвестният Тодор Динков се оказва „Учителя” Петър Дънов?... Не го знаехте това, нали?... То и аз, де. Ама това ми е работата. Ако трябва да цитирам пак моята скъпа Бисерка, в библиотеката не съществуват два отговора: „Не знам” и „Няма такава книга”. Ако не знаеш, ще разбереш! Ако няма такава книга, ще я напишеш! Туйто!

Така че… аз наистина много обичам да съм библиотекар!  И някак свикнах покрай това хората да ми задават стандартни въпроси от рода на „Някой изобщо ходи ли там?”, „Ти ли си най-младата? (на почти 45)”, „Какво толкова правите там толкова хора?”, „Кой е написал „Хамлет” на Шекспир?”… Свикнах и да вярват, че библиотеката ми у дома е филиал на Регионалната. (Ама как е възможно да нямам вкъщи събраните съчинения на Вазов в 20 тома точно аз – библиотекарката?!...) И кой, ако не аз, трябва да е наясно с отглеждането на охлюви например или с естеството на лазерите?... Това, че ме ползват за правописен, тълковен и терминологичен речник, си е част от играта. Ако вземах по левче за всички шестици, които съм изкарала по изпити в гимназиите и университетите, сега щях да живея в Къщата с куклите. Но най-любопитното е, че все още се срещат хора,  изненадани от факта, че имам работно време и то не е 24/7.

Прави са всъщност тези последните. Библиотекарят няма работно време. Това си е призвание, начин на съществуване, не е работа. Обаче библиотеката има, за съжаление. Сега, покрай covid-19, е малко сбъркано, но държим главата над водата все още. И ще устискаме, ще видите! Щото то ситуацията не е много нормална, ама кой е казал, че ние сме? Или както в пристъп на философско прозрение рече веднъж Лидка… Не се тревожете! Ние тука всички сме абонати на аптеката. Много е яко!