Престолонаследник №2 е зает с едно от любимите си занимания, когато е навън – събира де що има боклук из парка и го изхвърля в близките две кошчета. Обикновено го озаптявам в човеколюбивите му пориви, но този път на прицел са му главно клончета и окапали пожълтели листа, та съм го оставила да си прави панаир на душата, докато аз го замествам в особено важната задача да се люлея на една от люлките. На другата люлка е Престолонаследник №1, който от известно време с любопитство следи усърдната дейност на брат си.
По едно време пита:
- Мамо, а на Сашко кой му е казал, че боклукът трябва да се хвърля в кошчето?
Основателен въпрос, който ме каза да се замисля, но само за миг-два. После отговарям:
- Никой, маме. Той просто си го знае.
- Децата така си идват, нали? – сеща се Коко. – Знаят си всичко, ама после започват да ходят на училище и всичко забравят. Щото трябва да учат други работи.
Ега ти логиката значи!
Обаче си давам сметка, че когато и Коко беше на две годинки, и той търчеше като побъркан след всяка опаковка от вафла, повтаряйки като папагал: „Искам чисто!”. Вече не го прави. Тоест… понякога, но не толкова често и не със същия ентусиазъм.
Дали пък не е прав?...
Докато се опитвам да мисля над казуса, той въздъхва:
- Като порасна, искам да работя това.
- Кое?
- Да чистя.
Боже, опази!
- Да чистиш ли?
- Ами то всички цапат… Аз трябва да чистя, нали? Сашко ще ми помага. Това е хубава работа, нали? Правиш нещо хубаво.
- Ами, маме, то…
Á сега де! Как да обясня, че по принцип чистенето е похвално занимание, ама като професионално поприще е съвсем друга бира вече? Щото ако започна, ще трябва да обяснявам и защо на тия полезни хора от „Чистотата” не им се плаща като за толкова хубава и благородна работа – да чистят чуждата мизерия.
Като се замисля, то и на мен ми става любопитно.
- Прав си. Хубава работа е – избирам неутралитета пред сложната дипломация.
Има време – ще разбере някой ден.
Той обаче грейва като августовското слънце:
- Наистина? Хубава работа е, нали?
- Ето това искам да работя! – въздъхва замечтано.
-Ето това искам да работя! – въздъхва замечтано.
Това е то. Моето момче! Другите искат като пораснат да станат полицаи, пожарникари, космонавти, футболисти, евентуално бандити… а той – да чисти. Боклукчийският камион, който минава няколко пъти седмично рано сутрин в квартала, му е любима гледка. Сутрин, докато излизаме за детската градина, се оглежда за него.
- Мамо, оранжевият камион минал ли е вече?...
Ако го улучим покрай нас, го гледа с такова неподправено възхищение, все едно е совалка на НАСА. Не знам защо, но това не ме притеснява. Всъщност някак си знам, че докато боклукчийският камион успява да предизвиква този поглед, с детството на Коко всичко е наред. Щастлив е. Мечтае.
И вярва, че да чистиш е най-хубавата работа на света!
