Приспиване на дете!
Ако се сещате за по-трудоемко и мъчително занимание,
споделете! Всъщност сещам се за едно – приспиването на ДВЕ (и повече) деца. И
да знаете, това, че детският сън е много полезен за нервите на родителите, е
абсолютно вярно. Използвам момента докато спят, за да възстановя нервите, които
съм изпокъсала, докато ги приспя.
Всъщност с Престолонаследник №2 е лесно. „Саши, в
кошарката, маме!” И той моментално изравя Биби (биберона), грабва Пуки за опашката (все още не мога да го убедя, че
името на горката котка е Пухи) и я завлича в кошарката си, където обичайно я
ползва вместо възглавници. Тя понякога не е много навита, но няма шанс срещу
него.
С Престолонаследник №1 обаче е мъка не, ами МЪКА.
Подобно на майка си, т.е. мен, и той мрази да ляга рано.
Мрази и да става рано, по което също си приличаме, но това е тема за друг
разговор. Затова съм си изработила рутина някаква. Тоест започваме мъката още
около 21:30, за да мога да се надявам, че до към полунощ ще сме минали през
задължителния ритуал и ще се унасяме вече.
Разбира се, в момента в който кажа, че лягаме, ответната
реакция е едно проточено, прогизнало от досада:
- Ама
сега-а-а-а ли-и-и-и?...
- Не. Утре.
- Значи мога
да погледам още малко телевизия?...
- Добре, но
само десет минути.
Нямам много съпротивителни сили в тази част от
денонощието, след като съм извлякла към три тона книги само няколко часа преди
това в основното книгохранилище на библиотеката.
- УРА!!!
Десетте минути стават двайсет.
За да покажа все пак, че държа на думата си, пък макар и
с леко закъснение (засега не познава часовника, така че мога да си позволя да
удължавам десетте минути), превключвам телевизора на научно-популярен канал.
Ако улуча някой исторически материал за Втората световна война, съм
късметлийка. Толкова са скучни за Престолонаследник №1, че го приспиват с почти
същата скорост, с която навремето го тръшвах, когато му запеех „Лудо-младо сън
засънило”. (За известен период от време и „Вятър ечи, Балкан стене” имаше
подобен ефект, но после ми писна да марширувам и минахме на по-лежерен
приспивен репертоар.)
- Не-е-е-е… -
надава вой.
- Млък! Ако
събудиш брат си, ти ще го приспиваш!
Това действа безотказно, откакто една вечер наистина го
накарах да приспива Престолонаследник №2 в продължение на половин час.
Млъква, но е сърдит.
След пет минути:
- Пишка ми
се!
Отива до тоалетната набързо.
След още десет минути:
- Май ми се
ака!
Отива отново. Връща се след малко:
- Май не ми
се ака…
Още десетина минути, плюс-минус някоя.
- Пие ми се
мляко.
Срязвам го, че кухнята вече не обслужва клиенти по това
време на нощта. Напрежението се покачва бавно, но сигурно по една отлично
позната скáла.
Още десет-петнайсет минути въртене, сумтене, въздишки,
страдание от необходимостта да заспива.
- Боли ме
крачето!
- Къде?
- Тук – посочва
произволно място, което може дори да е на лакътя.
- Колко те
боли?
- Ужасно!
И за да е по-достоверен, се свива и започва да стене
театрално.
- От едно до
десет колко боли?
- Ами… Едно…
Три… Десет… Осемнайсет… Много… Две!
- Заспивай
преди да съм побесняла!
- Ама
наистина ме боли!...
Престолонаследник №2 започва да мърда в кошарката си.
- Ако се
събуди, ставаш да го приспиваш! – просъсквам съвсем сериозно.
Престолонаследник №1 притихва, вероятно молейки се наум
на всички богове малкият да не се събуди. Аз също отправям една молитва без да
тая особени надежди за чуваемост.
За щастие малкият намира в просъница Пуки, гушва я и се
унася отново.
Престолонаследник №1 си дава още едни десетина минути,
след което решава да си пробва пак късмета:
- Може ли
една песничка на телевизора?... Само една и заспивам! Обещавам!
Да, бе. Все едно не съм се връзвала на тоя номер поне
1683 пъти досега.
- Не!
- А да ми
изпееш „Нани Бу”? Мо-о-о-оля-а-а-а!...
Разколебавам се и съм на път да се разкисна.
„Нани Бу” е НАШАТА песничка. Няма текст. По-точно „Нани
Бу” е целия текст и се повтаря до безкрай, а мелодийката сама си я измислих
преди време, докато импровизирах нови методи за справяне с коликите. От тогава
тя е НАШАТА песничка и за двама ни е нещо особено скъпо и мило. Той я обожава!
Наистина. А аз си я броя за едно от най-ценните неща, които ще ми останат от
детството му заедно с първия биберон, първата обувчица (другата, естествено, е
отдавна изгубена) и още няколко „първи” неща, които съм прибрала на сигурно
място.
Не мога да му откажа „Нани Бу”!!!
Гушвам го и започвам да му пея тихо на ушенце. Би
трябвало да е травматизиран от това, но на него всъщност му харесва. Нищо
чудно, че е развил толкова странен музикален вкус. Дано не се окаже сериозен психически
проблем след години!...
Не че нещо, но… аз имам достатъчно реална самооценка, за
да знам, че не съм Лайза Минели. Той обаче явно е на друго мнение, защото може
да ме слуша с часове как пея „Нани Бу”.
Пея не знам колко време (песничката е такава, че няма
реално начало и край и може да си я тананика човек до полудяване) и спирам едва
когато усещам, че започвам да приспивам сама себе си.
- Още! –
настоява той.
- Стига за
тая вечер! Утре пак. Заспивай!
- Е-е-е-е!...
Връцва се и ми обръща гръб. За двайсет секунди. Обръща се
пак към мен.
- Гушни ме!
- Гушнала съм
те.
- Целия!
Свива се на топчица и го гушвам „целия”. След малко му
става трудно да диша в тази поза и се разгъва.
- Пусни ме!
Горещо ми е.
- Ще
престанеш ли или трябва да те плесна?
- Ще престана.
- Кога?
- Когато
мога.
Да, ама той не може, а моите нерви са на изчерпване.
Затова изкарвам на бойното поле тежката артилерия.
- Ако до пет
минути не си заспал, утре си БЕЗ КОМПЮТЪР!!!
Това е! Удар под кръста. Коварство в най-чист вид.
Най-страшната съществуваща в човешкия свят заплаха… или поне в неговия свят.
Ужасéн от мрачната перспектива, той ми мята един изпълнен
с огорчение от подлостта поглед, обръща ми гръб отново и стисва любимия Мечо в
крепка прегръдка. Гушвам го отново. Не ме отразява за около… няколко секунди,
след което ми стисва пръстите…
… и заспива.
