Престолонаследник
№1 вече три месеца ходи на тренировки по джудо пет дни седмично.
Казват,
че навик се градял за три месеца. Надявам се, моля се, ако трябва и свещ ще
запаля (колкото и да съм невярваща) това да е началото не на навик, а на
необходимост. Никога не съм имала допир до спорта, ако не броим телевизора, но
виждам хора, които имат. Те са друга порода. Те гледат по различен начин,
стъпват по различен начин, дишат по различен начин! Те са благородници! На път
за залата, те не те виждат, защото виждат само залата и бъдещия си противник.
И
като всеки родител с болни амбиции, искам същото за децата си, ще ме прощават!
Аз навремето исках да тренирам спортни танци, но не ми се получиха нещата
поради чиста глупост. Нямам оправдание. Мой грях! Ще се справям с него в някой
следващ живот. Моята глупост обаче не бива да проваля децата ми, НЕ ЛИ?!?!?!...
Съдете ме, ако не съм права! Но се наредете на опашката и не се пререждайте,
моля!
След
няколко години чуденки и посещение на де що има из Видин налични школи и
клубове, включително такива по танци, Престолонаследник №1 се е спрял на
плуване и джудо. Нали е на 25 % с влашка кръв, а то си е речено, че една капка
е повече от достатъчно, та плуването е по подразбиране. Дунав си му е част от
генома, дето се вика. Джудото обаче беше приятна изненада.
Вкъщи
уважаваме личното мнение, доколкото личното мнение съвпада с мнението на
родителското тяло, поне докато родителското тяло има морално надмощие над
останалата част от народонаселението. А родителското тяло смята, че спортът
изгражда, пък и му е дошло малко в повече да се извинява пред разни хора от
името на другата част от народонаселението. Не на последно място, когато един
от дядовците ти е бивш състезател по спортна стрелба, а чичо ти е бъхтил 15
години някакви хора на боксовия ринг, общо взето нямаш много полезни ходове –
налага се да държиш ниво, колкото и да те мързи. Плейстейшънът трябва да
почака.
Чарли
Чаплин има едно коледно послание към дъщеря си, в което казва: „След твоето
име, Джералдин, е моето.“ Иначе казано, нямаш избор. Всички сме така! Има нечие
име, за което да работим. Та и Престолонаследник №1 след години пилене на нерви
– къде негови, къде наши (предимно наши) – и след една вечер, в която се прибра
придружен от полиция, и беше, общо взето, притиснат от обстоятелствата, реши,
че ще даде шанс на джудото.
Та
ето ни след три месеца! Вали, в колата сме, карам го към залата. Имаме си
ритуал, който включва редовния опит да изклинчи, предварително обречен на
неуспех. Номерът е да се пробва.
-
Мамо, боли ме ръката! Не може ли днес да не ходя на тренировки?
-
Никакъв шанс!
-
Ама мен много ме боли! Наистина!...
-
Сигурна съм.
Днес
е ръката, вчера беше крак, онзи ден ребро, глава, коляно, лакът, нос, зъб...
Вадя
тежката артилерия:
-
Знаеш правилата. Карам те до залата, оплакваш се на тренера и, ако той те
освободи, връщам те вкъщи. Аз обаче нямам властта и правомощията да те
освобождавам. Сори и т.н.
Мръсен
номер откъдето и да го погледнеш – и двамата го съзнаваме. Все едно вадя роял
флъш в покер среща. Няма как да противостоиш!
-
Той никога няма да ме освободи! - мрънка Престолонаследник №1.
-
Знам.
Аз
затова те карам там.
Как
беше? Има три причини да не дойдеш на тренировка:
1)
умрял
2)
разболял се и умрял
3)
убит
Ако
дишаш, имаш пулс и не хвърчи кръв, нямаш оправдание.
Един
бейзболист на име Шон Мичъл, ако се вярва на интернет (а на интернет никога не
бива да се вярва!!!), разказвал как веднъж треньорът му го накарал да направи
наказателна обиколка на стадиона, защото закъснял за тренировка. Треньорът
всъщност бил собственият му баща, а Шон закъснял, защото баща му го закарал на
тренировката със закъснение.
Е, аз съм този треньор! Тоест щях да бъда, ако навремето бях взела правилните решения. Сега съм родителят, който с чиста съвест би пратил сина си на наказателна обиколка. Съдете ме! Но един ден ще имам армия. Малка, от един човек, може би гневна, но лоялна. Защото съм я родила!
