Власт на народа ли?!... А ако помислим пак?...

Тези дни все по-често и натрапчиво ми изникват асоциации с едни други времена, които – за щастие – вече ги помним само като историческа фактология. Но ми се струва, че много народ не само ги е забравил, а дори въобще не ги е знаел.

Чувам разни надъхани типове да зоват за „власт на народа”. А аз – понеже съм си читанка – се сещам за едни други времена, когато пак „власт на народа” са искали. И са я получили. А резултатът е бил… майко мила!

За да не мъча повече не особено силните по история… за времето около и непосредствено след 1944 г. говоря. За онуй митично чудовище, наречено Народен съд от хора, които просто са си търсели легален начин да убиват неудобните, неприятните, несъгласните и въобще ония, които са ги издразнили някога с нещо.

Издадените смъртни присъди по силата на Народния съд са 2 618.

Само за сравнение – Нюрнбергският процес издава едва 11 (правилно прочетохте – единадесет!) смъртни присъди срещу висши нацисти, а в Япония са 7.

Истината е, че жертвите на т.нар. Народен съд само в първия месец след „узаконяването” му са 28 000 души. От тях – 18 000 са висшистите, ако това има някакво значение. Всъщност има. Има дори огромно значение.

 Та да се върнем на тоя сладък бонбон „власт на народа”! Ма как само сладко се топи на езика, а! Едно такова… революционно му става на човек, почти като когато гаврътне на екс четвъртата ракия в кръчмата и се сети, че е наследник на Левски и Раковски. Не, не на Георги Димитров и Димитър Благоев, щото… нали… ясно стана, че те не са били чак такъв пример, за какъвто ни ги пробутваха, ами на Левски и Раковски, щото тяхната слава никой все още не я оспорва.

Сега вероятно ще скофтя нечий квартален патриотичен порив, но… „власт на народа” всъщност е политкоректния термин за „пълна анархия”. Защото народът власт никога не е могъл да упражнява – цялата човешка история го доказва. Не и ако няма кой да го организира в една хомогенна маса. Демек „лидери”. М-не. Онези, които крещят за „власт на народа”, въобще не са и никога няма да бъдат „лидери”. Дворно куче никога няма да стане алфа-мъжкар във вълча глутница, колкото и да вдига врява. Те първи ще бият отбой и ще гракнат, когато попаднат във властта на народа. Все така става. Защото власт на народа означава власт на всеки както му е кеф. Тънката уловка е, че почти няма да откриете някой, който да е на същия кеф като вашия.

И к`во правим после?... Народен съд, разбира се. На кой както му е угодно. Ама угодното за мен няма да е угодно за мнозина други. И обратно.

Историята на същия тоя Народен съд е доста показателна. В крайна сметка пак останали инакомислещи, наложило се да поизчакат едни 45 години, но… Voila! Дочакват `89-та. На едни им кеф, на други не…

Сега други едни дребни партийни образувания гледам… заиграват се със същите бонбончета… Власт на народа! И народът се подлъгва, мисли си, че шоколад му дават, пък то… само цветът същия, ако ме разбирате правилно, ама вкусът…

Аз власт на народа не искам, щото народът е доказал, че с власт в ръцете е еб@х ти шизофреничното копеле с картечница! Искам власт в ръцете на хора, които имат капацитета и манталитета да я вкарат в полезна дейност. А сега в каква партийна окраска ще са оцветени ми е абсолютно все тая. (Това – на вниманието на онези, които по волята на условния рефлекс сега ще скокнат като „златните момичета” на Нешка и ще ме обявят за гербер, комунист, седесар, цесекар и каквото там още се сетите!!!)

НЕ искам шумни кресливци с големи кошници патриотарски дивотии, които хвърлят по митинги и протести както шаферките мятат шепи ориз пред младоженци!

НЕ искам хора, които са се проваляли пак и пак през последните 30 години на „проби и грешки”!
           НЕ искам и такива, които не са се проваляли все още поради единствената причина, че все още не са имали достъп до властта, но е ясно, че ако им се даде възможност, трясъкът  от провала им ще е по-епичен от експлозията на Кракатау през 1883-та.

НЕ искам хора, които дрънкат популистки врели-некипели и размахват юмруци по площадите, мислейки се за партизански войводи, току-що превзели селската мандра!

НЕ искам и такива, дето си мислят, че да управляваш държава е същото като да правиш концерт на Планета Пайнер!

НЕ искам фашистки, расистки, нацистки отрепки!

НЕ искам религиозни фанатици!

НЕ искам скандалджии и лаладжии, разчитащи на Костинбродски номера да ги изстрелят по стълбичката!

НЕ искам чичковци и лелки, запълващи иначе свободното си време с футболни мачове и турски сапунки, да ми обясняват, че са абсолютно наясно как да оправят държавата, света (и комшийката ей така – между другото) – само власт да ми дада-а-ат!...

НЕ искам фалшиви моралисти, криещи дребнодушието и страховете си зад кухи фрази като „традиции”, „изконно” и „патриотично”!

НЕ искам страдащи по „доброто старо време”, все едно комунистическо или царско-господарско!

Искам власт в ръцете на космополити! Не такива, които ще се загръщат в трибагреника и ще крякат под лъвовете на Шипка покрай 3 март „България над всичко!”, а такива, които ще работят за достойно място на България на световната сцена. Искам хора, които ще гледат напред в бъдещето, а няма да търсят утеха в героично минало.

Ето за такива си струва да се бориш, да крещиш, да ти отупат прахта от дрехите под колоните на Министерски съвет, да те замери Беновска с ябълка… и дори да изтърпиш интервю на Ива Николова.

Един рожденник на 142 години!

Интересно! Толкова много военни, при това генерали на висши позиции в държавата, а не чух нито един от тях да се сети, че и да отбележи, че днес, на 20 юли през 1878 г. с указ на княз Александър Дондуков-Корсаков е създадена Българската армия. Не говори добре за военните ви качества и достойнства, уважаеми! Той и Министърът на отбраната свенливо си замълча или поне аз не чух да го е приел много лично…

Ама недейте така, бе, господа! Тя армията не е дама, че да ви е кофти да ѝ напомняте за възрастта.

Наличието на армия, правото да сформира своя такава е един от най-категоричните символи на независимостта на една държава. Всички знаем какво се случва с Императорската армия на Япония при капитулацията ѝ след Втората световна война. Е, добре де – може би не всички. Ами разформирована е. А на Германия е забранено от победителите да формира Генерален щаб, защото се смятало, че той бил основен инструмент на германската агресия по време на двете световни войни.

Тоест при загуба на война, при застрашена независимост, една държава първо се сбогува с армията си. При възход – обратно. След правителството първо армия се сформира.

Е, днес, на Илинден, нашата армия има рожден ден.

Не, бе. Хайде по-кротко с политическата активност!

Не Министърът на отбраната, а Армията – повтарям! Тя е била преди този и преди предишния и въобще тя – армията – няма нищо общо с министрите, правителствата и властниците. Като се замислите, тя е изнесла България на гърба си. Строежи, пътища, конфликти с малка и средна интензивност, бунтове, бедствия, мисии, междусъседски войни, национални катастрофи, сриващи се обществени строеве и системи… Все тя. Все ония безименни момчета, дето като ги видиш, все едно от калъп извадени, а всъщност…

Аз в армията не съм била. Дано и не се налага да бъда, защото ако се случи, ще е по необходимост – за доброволчество вече съм прехвърлила пределната възраст! Ама утре, ако стане някой твърде голям сакатлък и се окажем в ситуацията на някои наши съседи от преди двадесетина години, предполагам, че болшинството първо за армията ще питате. И няма да ръсите тъпи майтапи за двата кораба/изтребителя.

С армията шега не бива. През `89-а Петър Младенов го усети на свой гръб. Една неволно изтървана реплика („По-добре танковете да дойдат.”) му струва президентския стол. Тогава пак едни хора викаха на площада „Мафия!”, „Всички вън!” и т.н. Но да не подхващаме пак темата за настоящето, което натрапчиво повтаря за кой ли път ненаучените уроци от миналото! Не за това ми е мисълта.

Българската армия е онзи вълшебен щит, който опазва България вече повече от век във врящия казан, наречен Балкани. Ние тук си се знаем. Кръвта кипва от нищо и се пролива от още по-малко. То не бяха междусъюзнически войни, то не бяха разцепления на държави, борби за независимост, преразпределяне на твърде малка територия между твърде териториални съперници… Оцеляхме. Не заради късмет, а заради армията. Заради образа на българския войник, който безброй пъти е шашвал несравнимо по-могъщи врагове, заставайки на отчаяната позиция „Майната ви! Щом е време за умиране, поне ще повлека със себе си в Ада колкото мога повече от вас!”

Не бъркайте казармата с армията! Казармата е основното училище. Армията е университетът и не всеки се класира там. Не всеки има желанието, духът и способностите за там.

Не гледайте министри и президенти, които скърцат с лъскави подметки на скъпарски обувки и пъчат гърди пред ротите по националните празници! Те са артисти.

Следващия път, когато по Националната телевизия предават на живо поредната тържествена заря-проверка, загледайте се в лицата на войниците! И поне за миг спрете и се смирете пред тези млади хора, защото ако утре светът се побърка, те ще са единствения ни щит пред лудостта! Президентът и министърът ще се покрият в бункера. Ще издават заповеди, ще треперят, ще си мислят, че държат кормилото, ще си играят на шахмат със съдбите ни… а отвън тези момчета ще се опитват да набият шамарите на откачилия свят, за да го накарат да се опомни и да излезе от нервната си криза.

Та… това е.

Някак си не е редно аз да се сещам, а генералите не.

И все пак… Честит празник! На онези, които го чувстват като такъв.

Протести - хубаво! А после?

Май само аз още не съм писала във Facebook за протестите, така че може би е време да поправя това, дори и с риск да се изложа като кифла.

Не подкрепям протестите! Нито едните, нито другите, нито колкото са там протестиращите фракции, че им изгубих бройката още към втория-третия ден. И преди да споделя защо, да уточня за пореден път: политиката ми е септична яма! Не влизам там доброволно, щото хигиенните навици не ми го позволяват, и доколкото зависи от мен, стоя по-далеч от вонята. Знам, че вероятно не е най-адекватната позиция, но мен ме устройва. Кой го беше казал? „По-лесно е да не се намесваш, отколкото после да се оправдаваш.”

Какво ме спира мен?

Спира ме, че не намирам мотив да подкрепя когото и да било.

На местно ниво първо да кажа! Подкрепях протеста на майките на деца с увреждания, докато не видях едни конкретни персони да си правят PR преди местните избори за сметка на същите тези майки. Все още подкрепям майките, но не бих излязла отново в една и съща редица с хора, които просто яхват поредната вълна.

Подкрепях и протестите в защита на видинската болница (дори видео имаше май някъде из фейса с мое участие), докато в ситуацията не впиха зъбки други едни политически кърлежи в разни разцветки.

И тези на медицинските сестри подкрепях, докато… сещате се. Замирише ли на политика, бия отбой. А то винаги мирише, да му се не види! Какво ти мирише – направо вони!

Но да минем на национално ниво!

ГЕРБ няма да ги коментирам. Живеем в третото им правителство – не е като да не сме се опознали и в политически, и в човешки, че и в библейски смисъл вече. Подозирам, че тепърва предстои да се опознаем още по-добре. Но да кажем, че реша да искам оставката им! И те вземат, че я дадат. После… какво? Кой?... Кои?...

„За това ще мислим после” не е вариант. Не и когато на масата е заложена на карти цяла една държава.

Винаги съм вярвала, че да искаш промяна, означава, че имаш по-добра алтернатива в ръкава си. Дори маймуните не пускат едното клонче, ако преди това не са се хванали за друго. Иначе резултатът е ясен – боли! Та значи… за да искам оставката на сегашните, би трябвало да имам предвид тяхна по-добра поне на теория алтернатива. Или греша?

Вариантът „Бе ние да ги гътнем, пък после ще търсим лидери” е точно толкова идиотски, колкото звучи. После ще е късно. После вече ще са се намърдали във властта същите като тези, които сме свалили – поредните гладници.

Вариантът „държава без партии”… да го коментирам ли изобщо или просто да кажа, че е дебилен? Посочете ми поне една такава в световен и вселенски мащаб, ще го обмисля като вариант, но дотогава е почти същото като да ми разправяте, че искате държава начело с феята Менче-Звънче!

Останалите варианти на този етап са притеснителни. (Баси, колко съм деликатна само! А ако знаете каква друга дума ми е на езика!...)

Корнелия Нинова откровено ме ужасява. Ким Чен Ун, Ам-Гъл и водачът на зомбитата от „Заразно зло” (ако такъв изобщо има) – в едно. В момента, в който я видя на екрана, инстинктивната ми асоциация е именно Ам-Гъл, Пръстенът и…  „My Precious, премиерски стол!”… Ще мине през реки от кръв, през камари от трупове, в това число и на цяла една държава, само и само да седне и тя веднъж на въпросния стол, пък било то и до следващите протести, които са ѝ по-сигурни отколкото съм сигурна, че утре е петък.

Президентът Радев! Харесвах го. Много даже. Докато не стана по-голям популист от Слави Трифонов. Винаги съм била безкрайно подозрителна към хора, които звучат твърде привлекателно, лесно смилаемо, твърде populi… твърде бузлуджански, ако щете. Хванала съм 12 години от „онова време”, бях чавдарче, пионерче, дружинен председател и какво ли още не – достатъчно, за да помня лозунгарското говорене. От тогава ми е останало едно на ум: вдигнатият юмрук не е добро послание. Никога не е бил, нищо, че 45 години се опитвахме да се лъжем по въпроса.

Раничко влезе в предизборна кампания г-н Радев – до пролетта ще издиша като спукана гума! От сега започва да се пропуква по доста шевове. Жалко за което – можеше да постигне много повече. Но – както казваше навремето Тодор Колев – „понякога желанието е по-голямо от възможностите”. C`est la vie!

Така че вече не го харесвам. Никак даже. Съжалявам за което, защото все още искам да вярвам, че има нещо читаво в него.

Мая Манолова?... Ох! Ако трябва да избирам между нея и Нинова, Манолова определено печели по точки, но ако имам избор, и двете бих ги пратила на скамейката за вечни времена. Твърде явна жажда за власт! Плашещо е.

Христо Иванов… Все още не успявам да му хвана спатиите на този човек, но нещо ме възпира да му гласувам доверие. Може и да е заради вродената ми неприязън към всеки, имал досег с политиката на каквото и да било ниво. А може би е усещането, че е влязъл в сериозна рекламна… Пардон!... предизборна кампания. Тоя десант на „Росенец” си беше направо като театрална постановка. Може и аз да съм твърде мнителна, съжалявам за което, ма не мога да не съм подозрителна. Наближат ли избори, внезапно всички се преоткриват като Ботев и Левски, а през останалото време никакви ги няма. Имам предвид… Догансарай не е там от вчера и оня ден, нали? Как пък така точно сега се сетихте да го превземате?... Много ми се искаше тази акция да се беше състояла в друго време! Тогава щях да съм зад гърба на г-н Иванов и да крещя в негова подкрепа.

Останалите… „Възрожденци”, „Бойци”, „патрЕоти” от всякакъв род и калибър и прочее напаст… Излишно усилие да коментирам! Те не са алтернатива – заплаха са! Заплаха, която – надявам се – е твърде слаба и дано си остане такава!

Единствената изненада е, че Волен Сидеров все още не е взел отношение, но той обича драматичните появявания, така че съм в трепетно очакване, почти като в театър – да се вдигне завесата и той да взриви публиката с таланта си. Чух, че тия дни бил обявил конкурс за есе, с който да си попълни редиците на подопечената му партия. Доста иновативен подход – дума да няма! Ама темата е малко куца, та затова няма да се пробвам.

А, да! За малко да забравя „любимите” ми РОД. Ама кажете ми как човек с малко повече интелект от този на охлюв би подкрепил каквото и да било, в което участват индивиди, вярващи в Торбалан Норвежки, кемтрейлс, „Бил Гейтс иска да ви чипира с ваксини”, „облъчват ни с рак през 5G” и прочее дивотии? Мен лично би ме било срам. Пред мен ще ме е срам! Това е обида за интелекта, за Бога!

Та така за протестите. Моята алтернатива я няма там. Има отделни личности, които бих подкрепила, но не и докато влачат след себе си партии. А докато нямам такава, мисля си – не е редно да вдигам врява. Щото нали… ако не можеш да предложиш нещо по-добро, нямаш право да коментираш сегашното.

Мълчанието не винаги е знак за съгласие. Понякога е знак за НЕсъгласие с всички. Имайте го предвид, когато се чудите защо този или онзи не се връзва на призива да грабне знамената! Не е защото е доволен – просто не ви разпознава като вариант.