Храненето - мисия почти невъзможна

Малки деца – малки проблеми. Така беше, нали?

Трябва да го е казал някой, на когото не му се е налагало да храни малки деца. Всеки ден. По няколко пъти.

То и приспиването е проблем… и поддържането на елементарна хигиена... и воденето на детска градина… и въобще да държиш под контрол малко дете си е проблем по принцип. Ела ми обяснявай, че е малък проблем да го научиш, че фасовете по улиците не стават за ядене или да му обясниш, че не може да ака насред алеята в парка. („Ама бау-бау защо тогава ака?”)

Но за храненето ми е мисълта в момента, поне докато успея да я задържа.

Сега! Ако питате майка ми, критериите са простички и ясно дефинирани. Ако детето не яде поне по пет пъти дневно тристепенно меню, при това да си омете посудата до капка и троха, значи не е яло добре. („Това дете нищо не яде за закуска – само две парчета баница! Това ядене ли е?!”) Аз имам по-различни причини за късане на нерви.

Проблем първи: Престолонаследник №1 не умее да седи на масата спокойно. Престолонаследник №2 изобщо не умее да седи на масата. Което превръща всяко хранене в нещо като спортна дисциплина. С едното око следиш какво и как яде големия, защото ако го изпуснеш от поглед, ще кара цял ден само на краставици и прясно мляко и ще драматизира колко е преял. Всичко останало ще е под масата, в купичката на котката, в леглото, върху лаптопа, в обувките и на разни други неподозирани места. С другото око следиш какво и как яде малкия, защото той е придирчив и ако нещо не му харесва, няма да го откаже, но ще си го складира като хамстер в бузките и ще си го носи там до утре по това време. Изработил си е странна техника, благодарение на която може да поеме всичко, но ще преглътне само това, което му харесва.

Проблем втори: Всеки яде нещо различно от останалите. Нямаше да е проблем, ако можех да си позволя да готвя по половин ден, но аз не мога. Щото съм работещо мамче. Мъжът ми предпочита супички и яхнийки, евентуално скара. Престолонаследник №1, както казах, ако има избор, ще кара само на краставици и прясно мляко, с много уговорки (разбирайте „заплахи”) – и мекото на хляба. Не докосва нищо, което има коричка. Престолонаследник №2 пък точно обратното – само твърди и хрупащи храни, но за предпочитане да не са от растителен произход. Бисквити, соленки, сухар… идеалът е коричка хляб. От време на време банан или ябълка. Аз… Ами аз съм онова, на което хората викат „добро прасенце”. Храната е едно от основните ми изкушения. То ми и личи де. Единствените неща, които не вкусвам, дори и да умирам от глад, са онези, с които майка ми навремето ме тъпчеше, убедена, че са „много полезни” – чушки, мед, тестени закуски, филийки с масло, чай.

Проблем трети: къде изобщо да се яде. На масата? Скука! Престолонаследник № 1 иска пред лаптопа. Престолонаследник №2 иска пред телевизора. Мъжът ми обича да си релаксира в колата и често ме кани в нея на романтични сандвичи с кафе. Аз… ами аз, ако трябва да съм честна, бих хапвала всичко навсякъде, стига да мога да го правя с книга в ръка, което точно не ми се е случвало горе-долу откакто се сдобих с децата.

Проблем четвърти: как изобщо да се яде. Не, не ми е проблем мляскането. Но някак си не мога да приема навика на Престолонаследник №2 да похапва странни комбинации като кренвирш с банан или филийка с пастет, ябълка и сладолед. Единственото, което ме спира да му ограничавам въображението в това отношение е абсолютното блаженство, което се изписва върху личицето му, докато се тъпче с тези налудничави съчетания. Отделно задачата се усложнява от факта, че малкият има предпочитания и относно обслужването. Тоест не вкусва почти нищо, ако е в отделна чинийка или купичка. Трябва да яде от чинията на някой друг, по възможност моята. Това поне е лесно изпълнимо. Но пък ме задължава да ям по минимум четири пъти на ден, ако искам да яде и той. И ако за него това е препоръчително, то за мен определено е противопоказно. В момента водя преговори с мъжа ми да поеме тази роля, защото той – за разлика от мен – си е все така с телосложение „брезент и арматура”, така че няма да му се отрази зле малко да качи маса. Най-малкото ще престане да прилича на рекламно лице на Аушвиц.

Проблем пети: режимът. Още си спомням как в моето детство една семейна приятелка на нашите вкарваше в ред мен, брат ми и нейния син. В точно определен час: „Идвайте за закуска/обяд/вечеря!” Веднъж. След пет минути поканата се повтаря, ако има недочули, недоразбрали, влюбени, загубени, заплеснали се. След още петнайсет минути масата просто се вдига. Без хън-мрън, без право на обжалване, без обяснения и извинения. Следващо ядене – когато там се пада по дневен ред. Никакви молби, закани, тъпчене в устата… А аз сега се налага да започвам преговори и да изпадам в криза поне двайсет минути преди часа, в който евентуално би трябвало да сме на масата. И пак е с уговорки. („Мамо, ако сега си изям чинията, ще може ли после на лаптопа?”, „Ще може, маме, ама хайде само храната да си изядеш, че чинията ще ми трябва пак довечера!”)

Та… такива ми ти работи. Никога не съм била особено въодушевена домакиня, ама покрай храненето на челядта ми се струва, че в момента, в който поотхвръкнат и минат само на сандвичи и енергийни напитки, окончателно и завинаги ще вдигна ръце от готвенето вкъщи. Може и да не е голям проблем, но за мен е повече от достатъчен, за да имам нужда понякога от успокоителни… или от лична кутия сладолед.