За спорта, лосовете и новините

Обедните новини по Нова приключват с репортаж за 8-часово преследване на млад лос от властите и ветеринарни лекари в Торонто, Канада. След репортажа - Христо Калоферов:

"ОЩЕ СПОРТ по Нова - след малко!" 😂😂😂 

Мислете позитивно!

Мислете позитивно! 😂😂😂 

Първи май - носталгия и равносметки

 

Статията в Мама Нинджа

На прага отново чука първи май и аз като дъщеря на бивш партиен секретар, пък било то и в малка селска община, няма как да не изпадна в нещо средно между носталгия и равносметки. От сега да уточним – няма как да храня умиление към бившия режим поради простата причина, че бях едва на дванадесет, когато митичният 10 ноември ни връхлетя подобно на хуните на Атила и почти толкова опустошителен. Но няма да влизам в полемика подобно на една популярна дама от политическия елит какво ни е отнела демокрацията – за Денят на Труда ми е думата.

Все още се чудя как един и същи народ е в състояние с такова маниакално постоянство да чества година след година Международният Ден На Труда, при това с направо стяскаща помпозност и показност, и в същото време да следва също толкова упорито максимата „Учи, мама, да не работиш!”. Народът, превърнал в изкуство скатавката, някога конкурираше братушките по манифестации и монументалност в отбелязването на 1 май. А всъщност май никой от нас не беше наясно с основната идея на въпросния празник. Стигаше ни да знаем, че денят е неработен, съответно неучебен. Едната манифестация все някак се преживяваше. Един вид необходимо зло.

В този ред на мисли... И досега ми се струва леко тъпо да отбелязваш Денят на Труда с почивен ден, но това си е мое мнение. Освен това с ръка на сърцето си признавам, нямам нищо против един ден, в който да не излизам от пижамата вкъщи. И ако поводът ще е 1 май... защо пък не?!

Но все пак да отбележиш някак деня, в който едни отдавна забравени 300 000 души някъде там в обетованата Америка (в частност Чикаго) са излезли на стачка, за да извоюват повече права и свободи за обикновените работници, всъщност не е никак лошо нещо. Изненадах ли ви? Именно от демократичния Запад тръгва традицията на 1 май. Ха сега де! Все още ли твърдите, че е комунистически, болшевишки, социалистически, ляв и не знам още какъв? Ами не, не е. Това, че режимът си го беше присвоил и припознал за свой, е съвсем друга тема, а ние сме навикнали да го приемаме за такъв. Точно както сме свикнали да гледаме и на братя Грим като на автори на приказки за лека нощ и съответно голяма част от нас останаха силно шокирани от скорошното издание на оригиналните им „приказки”. Добре дошли в света на реалните факти!

По отношение на празника и съответно на труда народът ни открай време е имал крайно противоположни позиции. От „трудът краси човека” до „от труд не се богатее, а се гърбавее”. От „няма срамна работа” до „шамар да е – аванта да е”. И други подобни проблясъци с изгубено във времето авторство. Няма да питам вие от кои сте. Аз лично – признавам си – съм някъде по средата. Някак си все ми се иска да намеря мекото (предполагам – остатък от преддемократичното ми възпитание), но накрая все пак по-доброто ми Аз взема нещата в свои ръце, изритва ме където трябва и ме принуждава да си свърша работата като хората. Освен това от мама (бившият партиен секретар именно) знам едно – не съм чак толкова тъпа, че да разчитам на връзки. Разбира се, понякога желанието е по-голямо от възможностите. Пробвала съм се като актриса в любителски театрален колектив – не е моето амплоа и туйто! Виж, като библиотекарка бях направо недостижима. Казвам „бях”, защото след шест години работа в сферата на културата реших, че все пак ми се живее, а за целта трябва и да ям поне от време на време, та напуснах библиотеката, колкото и да не ми се искаше. Преориентирах се към частния сектор след като в инцидентен разговор с една приятелка и колежка, тя чистосърдечно си призна: „Висше образование? Трънки и таратанци! Като шивачка вземах два пъти повече.” Беше си откровение с вселенски мащаби. Поне за мен де. Или просто е бил момент на върховен идиотизъм, който погрешно съм схванала като знак свише. Каквото и да е било, резултатът беше молба за напускане, един малък, но съдържателен скандал с колега, на когото отдавна копнеех да споделя чувствата си, и ето ме в неизвестността, наречена „трудов пазар”.

Но за 1 май ми беше мисълта. Някъде между оня първи 1 май през 1886 година и познатия ни 1 май от времето на бесния социализъм денят е изгубил оригиналната си идея – няма спор. От тристахилядна стачка, завършила с над 200 ранени и четирима убити, се е превърнал в многохилядна манифестация под зоркия взор на партийни деятели, великодушно махащи ни от балкона на несъществуващия вече Мавзолей. Но колкото и да е пропит с леви идеи днес, 1 май си остава ден, в който е редно да си припомним на кого дължим днешните си права като трудещи се и равноправни хора. Мое мнение! А аз имам и друга причина да го помня и харесвам.

В един от детските си албуми още пазя една снимка от някаква първомайска манифестация. Трябва да съм била около 6-7 годишна. С бели джуфки, знаменце в ръка, плисенце... Нямам никакъв спомен от събитието. Но въпреки това ми липсва. Липсва ми, защото е част от детството ми, а е нормално и естествено детството да ти липсва. Или поне така би трябвало да бъде. Затова и всъщност харесвам 1 май в качеството му на празник – не като празник на труда, а като възможност да си спомня едно друго време, един друг свят, една друга себе си. Не съм си го избирала. Имам десетки други снимки от детството си, разбира се, но като че ли нито една не е успяла да хване спонтанността по-добре от тази – първомайската.

И така... Честит 1 май!

Вторият шанс никога не е добра идея

Когото и да питаш, ще ти каже, че вторият шанс обикновено води до повтаряне на стари грешки. Има и една друга приказка, която твърди, че ако нещо е станало веднъж, може и да не стане втори път, но стане ли втори път, то задължително ще стане и трети. И така!

Наближават поредните избори, което ме хвърля в умерен до много силно изявен скептицизъм, че някой нещо е запомнил от предишните такива. Ако приемем, че изборите са нещо като личните взаимоотношения, колко от вас биха гласували доверие отново и отново на един и същ мизерник, който вече по два-три и повече пъти е идвал в живота ви само за да го съсипе по добре познатия начин както първия път? Не ми отговаряйте – знам. Никой. Повечето от вас / нас дори втори шанс няма да дадат на такъв. Е, питам аз, по коя малоумна логика да го правим сега?

Та се зарових аз из историческите архиви на не толкова далечното ни политическо минало, само за да стигна до извода, че...

Всъщност до много изводи, но да говорим с факти:

1. От всичките 14 правителства след 1989 г. десет са приключили житието-битието си с оставки. Някои от тях – след доста кратък и мизерен животец всъщност.

2. От всичките 14 правителства 3 приключват след масови протести и погроми. От тях две на БСП и едно на ГЕРБ, като това на ГЕРБ май-май просто изпра пешкира на електроснабдителните дружества, но все тая – падна. Имаше си и то кусурите като всички останали – нали са си все в тоя гьол жаби, да си крякат заедно. От друга страна БСП-арските падат след като почти са успели да подпалят гражданска война – размина се само с един подпален Парламент. Малко ли беше, много ли... Всеки сам има право да реши. Аз знам само, че не искам пак нито Виденовата зима и опита на народа да се постопли през 1997-ма като драсне клечката на Народното събрание, нито „белия автобус” на Орешарски пак да минава по жълтите павета, измъквайки народните ни представители от народната „любов”. Но ако някой има желание и надежди да дава трети шанс, моля – затова живеем в демокрация (уж де). Мен ДАНСwithme не ме кефи, че да го танцувам пак.

3. Единственото успешно правителство, в което участие има БСП като че ли си остава само това на Станишев, в което БСП са в коалиция с ДПС. То не бяха извинения за възродителния процес, то не бяха компромиси и чупки в кръста!... За всеобщо тяхно съжаление втория подобен опит от времето на Черешарски... Пардон, Орешарски... не се получи. Старите навици изядоха главата на това правителство, но така става, когато си на сто и кусур години и Алцхаймера не ти позволява да вденеш, че времето, хората и порядките са други. За участието на АТАКА в тоя театър на абсурда дори няма да споменавам – те така или иначе винаги са били там повече за шоуто, отколкото да вършат сериозна работа.

4. Чудя се да споменавам ли СДС-арите, че то нали... за умрелия или хубаво, или нищо. Та по-добре да е нищо, че хубаво трудно ще намеря! И макар правителството на Иван Костов да изкарва пълен мандат, ние си знаем въпросния мандат колко сруваше. Имам познати, които още си чакат дивидентите от боновите книжки покрай приватизацията. 

5. И за да не реши някой, че това е опит да агитирам за ГЕРБ-ерите... Не, не ми е това идеята. Или поне не е откакто правителството Борисов 2 спретна висшата акробатика около признаването на прословутия Референдум. Дали съм била „за” или „против” въпросната инициатива на Слави Трифонов е напълно без значение – думата ми е за реакцията на Парламента, когато внезапно „вдяна”, че май-май народът вече не харесва никого от тях и на избори мнозина ще се наложи да пуснат кокала завинаги. А нали гарван гарвану око не вади... И не, няма земна или небесна сила, която да ме убеди, че не бе – не са го направили заради личния келепир, ами то в името на „суверена” видиш ли...

6. И понеже аз по волята на съдбата съм ситуирана в т.нар. Див Северозапад (в частност Видин – т.е. най-дивия възможен такъв), мога да твърдя за себе си, че без значение какво име пише в личната карта на министър-председателя, ситуацията тук е все същата. Видяхме как ни „оправиха” и оранжевия Румен Видов, и „червената надежда” Герго Гергов. За д-р Иван Ценов няма да коментирам – имам лични причини да му симпатизирам малко повече отколкото на останалите, които няма смисъл да излагам – така или иначе той отдавна не е фактор в града, областта и изобщо. Чувам, че някъде по света, така де – по България, си имали ПОНЕ магистрали. Не виждам това с какво подобряла нещата на средностатистическия българин, но... да приемем, че все е нещо. Пък тук във Видин дори това нямаме. Който е имал път по дестинацията София-Дунав мост 2, знае за какво иде реч. Не случайно Шкумбата се майтапи, че в тая отсечка шофьорите на ТИР-ове карат без ръце, щото с едната се кръстят, докато се молят на Господ да им помага, а с другата набират по телефона близките си да се прощават с тях.

7. Двата най-големи политически „субекта” днес са ГЕРБ и БСП – това поне е от ясно по-ясно. Да питам значи – колко от вас / нас – избирателите – действително вярват, че след изборите някой от тях ще е с достатъчно голямо мнозинство, че да сформира самостоятелно правителство или поне коалиционно с по-малките „субекти”? И респективно колко от вас / нас не се съмняват, че и тези ще „преживеят катарзис” като Слави Бинев и ще се преоткрият като брачни... Опа!... коалиционни партньори?

8. Не, не вярвам по-малките да ни изненадат с някакви чутовни резултати. Колкото и да помпат мускули, съдбата им е ясна и на кокошките, дето се вика – да подпират големите играчи.

9. И не, не вярвам в новите „проекти”. Без изключение. Защото се нагледахме на нови проекти и лица, които уж трябваше да са носители на промяната към по-добро, пък то какво излезе?... И „сините”, и „оранжевите”, и „царските хора”, част от които са все още на софрата, че и „народния човек” Бареков, който май доста бързичко стана част от Европа, нищо че английският му е като на моя 4-годишен син... Така че ще ме прощавате, ако гледам с огромен скепсис и към Марешки, и към Кънев, и към Христо Иванов. Сидеров и разните там по-ярко или не чак толкова оцветени патриоти, реформатори, националисти и не знам още каква сган дори няма да коментирам.

10. Като стана дума за г-н Иванов... Нищо лично нямам против, обаче общата картина и предишен опит казват, че без изключение всички, които са били така усилено хвалени и облечени в надежди и очаквания от хората, в последствие са се оказвали... ами Бареков. Или в по-леките случаи – Симеон ІІ с неговите 700 дни, дето още май не са изтекли и не им се вижда края. Може и да не съм права – човекът изглежда свестен, ама то те всички са така в началото. Като в принципа за прасето и новия шеф.

11. Не на последно място няма как да си затворя очите за т.нар. рокади и политическо пребоядисване на определени личности в последните дни. Много катарзиси, много нещо значи! И всички дрънкат как били преоткрили я тая партия, която до вчера плюеха и сочеха за противоконституционна и не-знам-си каква, я нещо си там друго засукано оправдание, а на мен в ушите ми все едно и също: „Абе много ми се ще още малко да поглозгам кокалчето, ако може. Ма вие нали ми вЕрвате, че аз... такова... за народа, бе. От патрЕотизъм такова...” Споменатия Слави Бинев май се оказа най-яркия пример. ДПС били най-патриотичната партия според него в момента. Да, бе, да. Я ме погледни в окото, г-н Бинев! Корабче плува ли?... Не е катарзис то – чиста проба проституция си е, ама от най-долния тип, магистралния.

Та това е. Не ангажирам никого с мнението си, само размишлявам, че то нали трябвало да направим добре обмислен избор. Ама колкото повече го мисля, толкова повече остава усещането, че всъщност избор няма. Само някакъв изроден търг с наддаване – и дори не с пари, а с кухи обещания на принципа „Мижи да те лажем”. То не бяха увеличения на заплати, то не бяха нови работни места, то не бяха намаления на цени на това и онова... Аз не вярвам във втория шанс – нито в личен план, нито в политически или какъвто и да било. Още по-малко вярвам в третия, четвъртия и който там ще се яви по ред този в края на март. Вярвам само, че май все повече хора идват на моето мнение.

Но... въпреки всичко, както вече съм казвала, аз обичам изборите и по-точно предизборното време. Защото само тогава всички ни обясняват, че – да, бе, живеете скотски, ама има надежда в (не)далечното (не)ясно бъдеще. А през останалото време е почти същото, но не баш – всички се надпреварват да пророкуват, че пак – да, зле сте, ама и по-зле идва. Така че... фалшива надежда, ама все е някаква. Щото иначе и нея даже я няма.